— Стана нещо ужасно, Антоан — започна тя. Антоан я спря и я замоли да му даде възможност да й обясни. Тя рязко го прекъсна:
— Не, Антоан, не — твърдо каза тя. — Това няма нищо общо с теб. Отнася се до мен. В това толкова трудно за теб време се случи нещо от още по-голямо значение. Антоан, сине мой, моето време е изтекло.
— Искам да разбереш, че това е неизбежно — продължи тя. — Трябва да си отивам, а ти трябва да останеш. Ти си равносметката на всичко, което направих в този живот. Добър или лош, Антоан, ти си всичко, което съм аз. Продължи го. Във всеки случай накрая отново ще бъдем заедно. Но дотогава действай, Антоан, не отпускай ръце, Прави каквото си знаеш, все едно какво, важното е да действаш.
Видях как тялото на Антоан се разтърси от мъка. Целият беше в спазми, всяко мускулче на тялото му, цялата му сила. Сякаш беше превключил някакъв механизъм и проблемите му от река се превърнаха направо в океан.
— Обещай ми, че няма да умреш, докато не ти дойде времето да умреш! — извика му тя.
Антоан кимна.
На другия ден баба ми след консултация със своя съветник магьосник разпродаде всичките си земи, които бяха доста обширни, и връчи парите на сина си Антоан. А на по-следващия ден, рано сутринта, станах свидетел на най-удивителната сцена, която бяха виждали десетгодишните ми очи: момента, в който Антоан се сбогуваше с майка си. Сцената беше нереална като на кино, нереална в смисъл, че изглеждаше измислена и написана някъде си и претворена след десетки уточнения от автора и режисьора.
Декор беше вътрешният двор на бабината къща. Главният герой беше Антоан, майка му играеше водещата женска роля. Антоан щеше да заминава този ден. Трябваше да отиде на пристанището, откъдето да вземе италиански лайнер, прекосяващ Атлантическия океан на туристически курс за Европа. Беше облечен елегантно както винаги. Пред къщата го чакаше шофьорът на таксито и нетърпеливо натискаше клаксона.
Бях станал свидетел на последната трескава вечер на Антоан, когато се опитваше най-отчаяно да напише стихотворение за майка си.
— Боклук — каза ми той. — Всичко, което пиша, е боклук. Аз съм никой.
Уверих го — макар че кой бях аз, та да имам мнение за това, — че всичко, което пише, е страхотно. В един момент се увлякох и престъпих някаква граница, която не биваше да преминавам.
— Повярвай ми, Антоан — закрещях аз. — Аз съм много повече никой от теб! Ти поне имаш майка. А аз нищо нямам. Всичко, което пишеш, е прекрасно.
Той много любезно ме помоли да напусна стаята му. Явно го бях накарал да се почувства глупак, който получава съвети от някакъв си нищожен хлапак. Горчиво съжалявах за изблика си. Искаше ми се да остане мой приятел.
Антоан бе преметнал през дясното си рамо грижливо сгънато елегантното си палто. Беше с изключително красив зелен костюм от английски кашмир.
Баба се обърна към него.
— Трябва да побързаш, скъпи — каза тя. — Времето ти е много ценно. Тръгвай вече. Ако се бавиш, тези хора ще те убият заради парите.
Тя имаше предвид дъщерите си и техните съпрузи, които направо изпаднаха в ярост, като разбраха, че майка им тихомълком ги беше лишила от наследство и че омразният Антоан, най-върлият им враг, се кани да заминава с всичко, което по право принадлежи на тях.
— Извинявай, че те карам да преминеш през всичко това — каза баба ми с тон, сякаш се оправдаваше. — Но както знаеш, времето не се съобразява с нашите желания.
Антоан заговори с отчетливия си, красиво поставен глас. Повече отвсякога звучеше като актьор на сцена.
— Още само минутка, мамо — каза той. — Иска ми се да ти прочета нещо, което съм написал за теб.
Беше благодарствено стихотворение. Когато свърши да чете, той замълча. Въздухът беше толкова наситен с чувства, с трепет.
— Прекрасно беше, Антоан — въздъхна баба. — Дава израз на всичко, което искаше да кажеш. На всичко, което аз исках да чуя.
Тя замълча за миг. После устните й се извиха в изящна усмивка.
— Плагиатство ли, Антоан? — попита тя. Усмивката, с която Антоан отвърна на майка си, беше също толкова лъчезарна.
— Разбира се, мамо — каза той. — Разбира се.
Те се прегърнаха, разплакани. Клаксонът на таксито стана още по-нетърпелив. Антоан ме погледна, както се бях стаил под стълбището. Той ми кимна леко, сякаш казваше: „Довиждане. Бъди внимателен.“ После се обърна и без повече да погледне майка си, затича към вратата. Беше на тридесет и седем години, но изглеждаше на шестдесет, сякаш носеше огромно бреме на плещите си. Преди да стигне до вратата, той поспря, чул гласа на майка си, която за последен път го напътстваше.