— Не се оглеждай назад, Антоан — каза тя. — Никога не поглеждай назад. Бъди щастлив и действай. Действай! В това е номерът. Действай!
Тази сцена ме изпълни със странна тъга, която продължи и до ден днешен — най-необяснима меланхолия, която според дон Хуан се дължеше на това, че за първи път съм осъзнал как един ден времето ни свършва.
На другия ден моята баба замина със своя съветник, прислужник и иконом на пътешествие към едно митично място на име Рондония. Там нейният магьосник-помощник щеше да я лекува. Баба беше неизлечимо болна, а аз не го знаех. Тя така и повече не се върна. Дон Хуан ми обясни продажбата на всичките й земи и предаването на парите на Антоан като върховна магьосническа маневра, която нейният съветник бе извършил, за да я откъсне от грижите на семейството й. А те бяха толкова сърдити на майка си за постъпката й, че изобщо не ги интересуваше дали ще се върне или не. Според мен дори не бяха разбрали, че си е отишла.
Застанал на равното било на планината, аз си спомних тези три случки така, сякаш бяха станали само преди миг. С пълен глас изразих благодарността си към тези трима души и успях да ги върна на този планински връх. Когато престанах да викам, самотата ми стана нещо неизразимо. Разплаках се, неспособен повече да се владея.
Дон Хуан търпеливо ми обясни, че самотата е нещо недопустимо за един воин. Каза, че воините-пътешственици могат да се осланят на едно същество, на което могат да съсредоточат цялата си любов, цялата си грижа — тази прекрасна Земя, нашата майка, матрица и епицентър на всичко, което сме и което правим; същото това същество, при което всички ние се завръщаме; съществото, което позволява на воините-пътешественици да се отправят на своето окончателно пътешествие.
Тогава дон Хенаро започна един акт на магическо намерение в моя подкрепа. Изпълни серия изумителни движения, легнал по корем. Превърна се в сияйна капка, която сякаш плуваше по земята като по вода. Дон Хуан каза, че това е начинът на Хенаро да прегърне огромната земя и че въпреки разликата в размерите земята е почувствала жеста му. Зрелището, което представляваха движенията на Хенаро, и обяснението им замести моята самота с върховна радост.
— Не мога да понеса мисълта, че си заминаваш, дон Хуан — чух се да казвам.
Звукът на гласа ми и самите думи ме разстроиха. И когато против волята си се разхлипах, измъчван от самосъжаление, това още повече ме огорчи.
— Какво става с мен, дон Хуан? — едва проговорих аз. — Обикновено не съм такъв.
— Ами става това, че осъзнаването ти отново е достигнало до пръстите на крака ти — каза дон Хуан усмихнат.
В този момент напълно загубих контрол над себе си и се отдадох изцяло на чувството на изоставеност и отчаяние.
— Аз оставам сам! — изпищях аз. — Какво ще стане с мен? Какво ще стане от мен?
— Хайде да погледнем на нещата по следния начин — каза спокойно дон Хуан. — За да мога да напусна този свят и да се изправя пред неизвестното, на мен ми е нужна цялата ми сила, цялото ми търпение, целият ми късмет; но най-вече ми е нужна до последната частица стоманената издържливост на воин-пътешественик. За да останеш и продължиш пътя си като воин-пътешественик, на теб ще ти потрябва всичко това, което ми е нужно и на мен. Не е шега работа да потеглим на пътешествие но начина, по който го нравим, но не по-лесно е и да останеш.
В изблик на чувства аз му целунах ръка.
— Е, хайде, хайде! — възкликна той. — Остава и сандалите ми да почетеш!
Мъката, която ме бе обзела, се превърна от самосъжаление в чувство за неописуема загуба.
— Ти си отиваш! — простенах аз. — Боже мой! Завинаги си отиваш!
В този момент дон Хуан ми направи нещо, което често бе правил още от първия ден на запознанството ни. Бузите му се издуха сякаш от дълбокия дъх, който бе поел, после ме потупа силно по гърба с дланта на лявата си ръка и каза:
— Изправи се на крака! Вдигни се!
В следващия момент аз отново станах цялостен, завършен, поел напълно контрол над себе си. Знаех какво се очаква от мен. Повече не изпитвах никакво колебание и престанах да се измъчвам за себе си. Не ме тревожеше какво ще стане с мен, когато дон Хуан замине. Знаех, че заминаването му е неизбежно. Той ме погледна и с този поглед очите му ми казаха всичко.
— Повече никога няма да бъдем заедно — меко каза той. — Ти повече нямаш нужда от помощ; а и аз не искам да ти я предлагам, защото вече си опитен воин-пътешественик и ще ми се изплюеш в лицето, ако ти предложа помощ. От определен момент нататък единствената радост на воина-пътешественик е, че остава сам на себе си. Пък и аз не искам да се опитваш да ми помагаш. Веднъж тръгна ли, вече съм си отишъл. Не мисли за мен, защото аз няма да мисля за теб. Ако си истински воин-пътешественик, бъди безупречен! Грижи се за твоя свят. Почитай го, защитавай го дори с цената на живота си!