Той се отдръпна от мен. Този момент беше отвъд всякакво самосъжаление, сълзи или щастие. Той кимна с глава сякаш за довиждане или за да ми покаже, че разбира чувствата ми.
— Забрави себе си и няма да се страхуваш от нищо, на каквото и ниво на осъзнаване да се окажеш — каза той.
После внезапно придоби дяволит вид, явно му се искаше да ме занася до самия край. За последен път на тази земя той ме изимитира — вдигна ръце към мен, изпъна и сви пръсти към дланите си като дете:
— Чао! — каза той.
Знаех, че е безсмислено да съжалявам и тъгувам за каквото и да било и че ако на мен ми беше толкова трудно да остана тук, не по-леко му беше на дон Хуан да замине. Двамата бяхме част от необратим енергетичен процес, който никой от нас не можеше да спре. От друга страна, ми се искаше да се присъединя към дон Хуан, да го последвам, където и да отива. Мина ми мисълта, че може би ако умра, той ще ме вземе със себе си.
Тогава видях как дон Хуан Матус, нагуалът, повежда останалите петнадесет виждащи, които бяха неговите сподвижници, неговите подопечни, неговата радост, и те един след друг изчезваха на север в мъглицата на платото. Видях как всеки от тях се превръща в сияйна сфера и заедно се издигаха и рееха над платото като призрачни светлинки в небето. Както беше казал дон Хуан, те направиха един кръг над планината: последният им оглед, предназначен само за техните очи; последният им поглед към тази прекрасна земя. И след това изчезнаха.
Знаех какво трябва да направя. Времето ми беше изтекло. Затичах се с пълна скорост към бездната и скочих в пропастта. За миг усетих вятъра по лицето си и после ме погълна най-милосърден мрак, подобно на безконечния покой на подземна река.
ПЪТУВАНЕТО НА ВРЪЩАНЕ
Смътно долових силен шум от мотор, който сякаш даваше газ на място. Помислих си, че някой от служителите загрява автомобил на паркинга зад блока, в който беше квартирата ми. Шумът стана толкова оглушителен, че ме разбуди окончателно. Наругах наум момчетата, решили да оправят колите точно под прозореца на спалнята ми. Беше ми горещо, бях изпотен и с чувство на слабост. Седнах на ръба на леглото и усетих ужасно схващане в прасците. Поразтрих ги. Спазмите бяха толкова разтърсващи, че се уплаших да не ми се натъртят краката и да излязат ужасни синини. Запътих се автоматично към банята да потърся някакъв мехлем. Не можех да ходя, виеше ми се свят. И тогава паднах — нещо, което никога не беше ми се случвало. Когато се посвестих, забелязах, че вече изобщо не ме вълнуват синините по краката ми. Винаги съм бил почти хипохондрик. Една по-особена болка като спазъма в прасците, който бях усетил преди малко, обикновено можеше да ме хвърли в най-хаотични тревоги.
Отидох до прозореца да го затворя, макар повече да не чувах шума. Установих, че е затворен плътно, а навън е тъмно. Беше нощ! В стаята беше задушно. Отворих прозореца, като се чудех защо ли съм го затворил. Нощният въздух беше прохладен и свеж. Паркингът беше пуст. Хрумна ми, че шумът може да е идвал от автомобил, който форсира на място в алеята между паркинга и моя блок. Престанах да си блъскам повече главата над това и се върнах в леглото да си доспя. Легнах напряко, провесил крака на пода. Мислех си, че ако спя в това положение, ще помогна за кръвообращението в прасците, които много ме боляха, но не бях сигурен дали е по-добре да са на ниско или да ги вдигна на възглавница.
Както се отпусках удобно и се готвех да заспя отново, една мисъл прониза ума ми с такава сила, че ме накара да се изправя с едно-едничко движение. Аз бях скочил в пропастта в Мексико! Следващата ми мисъл беше един псевдологически извод: щом бях скочил в пропастта умишлено, с цел да умра, значи сега трябва да съм призрак. Колко странно, помислих си, че след като умрях, съм се върнал под формата на призрак в своя апартамент в Лос Анжелис, на ъгъла на „Уестууд“ и „Уилшиър“. Нищо чудно, че усещанията ми са доста по-различни. Но пък ако съм призрак, съобразих аз, то как ще усещам полъха на свежия вятър или болката в краката си?
Опипах чаршафите на леглото си — съвсем реални бяха на пипане. Същото беше и с металната пружина. Отидох в банята. Погледнах се в огледалото. Ако се съди по вида ми, лесно можех да мина за призрак. Ужасно изглеждах. Очите ми бяха хлътнали, с огромни черни сенки под тях. Или бях обезводнен, или мъртъв. Инстинктивно започнах да пия вода направо от крана. Наистина можех да я гълтам. Наливах се глътка след глътка, сякаш не бях пил вода от няколко дни. Долових как дишам дълбоко. Жив бях! Ей богу, жив бях! Повече изобщо не се съмнявах в това, но кой знае защо то не ме въодушеви. Тогава през ума ми прелетя още по-необикновена мисъл: и друг път бях умирал и възкръсвал. Свикнал бях и затова сега не ми правеше впечатление. Мисълта беше толкова жива, че това я превръщаше в мним спомен. Мним спомен, който не идваше от ситуации, при които животът ми е бил в опасност. Нещо много по-различно беше. По-скоро беше смътното знание за нещо, което никога не се е случвало и няма никаква причина да се явява в мислите ми.