В ума ми почнаха да бликат една след друга съвсем ясни мисли. Имаха уникалното свойство да проясняват заплетените ми въпроси. Първата беше свързана с нещо, което винаги ме е тормозело. Дон Хуан го описваше като нещо характерно за мъжете-магьосници: неспособността ми да си спомням събития, станали, докато съм бил в състояние на повишено осъзнаване.
Дон Хуан бе описал състоянието на повишено осъзнаване като краткотрайно преместване на моята събирателна точка, което той всеки път предизвикваше у мен, като ме удряше рязко по гърба. С това отместване той ми помагаше да постигна достъп до енергийни полета, които обикновено са по периферията на осъзнаването ми. С други думи, енергийните полета, които обикновено са по края на събирателната точка, се оказват в центъра й за времето, докато тя е преместена. Преместване от такова естество имаше две последици за мен: една извънредна острота на мисълта и възприятието и, от друга страна — неспособност да си спомня, щом се върна в нормално състояние на осъзнаване, какво е ставало, докато съм бил в другото състояние.
Отношенията ми с останалите ученици в групата на дон Хуан бяха пример за тези две последици. Аз имах спътници, придружители за моето окончателно пътешествие. Взаимодействах с тях само в състояние на по_вишено осъзнаване. _Яснотата и обхватът на взаимодействието ни бяха изумителни. Проблемът беше, че във всекидневния ми живот оставаха само мъчителни полуспомени, които ме довеждаха до отчаяние с неспокойното чувство на някакво очакване. Може да се каже, че в обикновения живот живеех с постоянното озъртане за някой, който ще се появи най-неочаквано пред мен, излизайки от някоя административна сграда, или пък ще завие на ъгъла и ще се сблъска с мен. Където и да ходех, очите ми непрекъснато и неволно шареха навсякъде в търсене на несъществуващи хора, които обаче съществуваха като никой друг.
Докато седях в „Шип“ тази сутрин, всичко, което ми се беше случвало в състояние на повишено осъзнаване през всичките ми години с дон Хуан, отново се навърза в последователен спомен без прекъсвания и в най-големи подробности. Дон Хуан се оплакваше, че мъжът-магьосник, който е нагуал, поради големия обем на енергетичната си маса е принуден да се фрагментира. Казваше, че всеки фрагмент изживява специфичен обхват от цялото поле и че събитията, които се изживяват във всеки фрагмент, един ден трябва да се обединят, за да очертаят пълна, осъзната картина на всичко, което се е случвало през целия живот.
Вгледан в очите ми, той каза, че за това обединение са нужни години и че са му разказвали случаи за нагуали, които така и не постигали пълен, осъзнат обхват на дейността си и живеели фрагментирани.
Това, което изпитвах тази сутрин в „Шип“ надминаваше всичко, което можех да си представя и в най-буйните си фантазии. Дон Хуан ми бе повтарял много пъти, че светът на магьосниците не е неизменен, където всяко нещо е окончателно и непроменливо, а е свят на вечна неустановеност, където нищо не бива да се приема като даденост. Скокът в пропастта измени така драстично моята познавателна способност, че ми позволяваше да приемам възможности, които преди съм смятал за невъобразими и неописуеми.
Но каквото и да кажех за обединението на фрагментите си познание, то би било чист евфемизъм. В тази съдбовна утрин в „Шип“ аз изживях нещо безкрайно по-силно от оня ден, когато за първи път видях енергията, както протича във Вселената — денят, който завърши с това, че се бях пренесъл от университетския град до собственото си легло в моя апартамент, без изобщо да съм отивал в къщи по начина, по който изискваше моята познавателна система, за да приеме като реално цялото събитие. В „Шип“ аз свързах всички фрагменти на своето същество. Във всеки от тях аз бях действал напълно уверено и последователно и все пак нямах и представа, че съм го правил. Аз представлявах всъщност един огромен пъзел и когато всяка частица заемаше мястото си, това произвеждаше неописуем ефект.
Седях си в ъгъла на „Шип“, потях се, премислях всичко без никакъв резултат и упорито си задавах въпроси, на които не можеше да се отговори: как беше възможно всичко това? Как е възможно да съм бил фрагментиран по такъв начин? Кои сме ние всъщност? Положително не такива хора, за каквито вечно са ни подвеждали да се мислим. Аз — или поне някакво ядро в мен — имах спомени от събития, които никога не са се случвали. Дори не можех да плача.