— Магьосникът плаче, когато е фрагментиран — беше ми казал веднъж дон Хуан. — Когато е цялостен, обхваща го такава треска, която със силата си би могла да сложи край на живота му.
Точно такава треска ме обхвана! Съмнявах се дали изобщо ще се срещна повече с някого от моята група. Струваше ми се, че всички са заминали с дон Хуан. Аз бях сам. Исках да се замисля над това, да оплача тази загуба, да се потопя в облекчаваща душата печал, както правех обикновено. Но не можех. Нямаше за какво да се скърби, нищо, за което да се тъгува. Нищо нямаше значение. Всички ние бяхме воини-пътешественици и всички ни погълна безкрайността.
През всичкото време дон Хуан ми бе говорил за воина-пътешественик. Изключително ми харесваше тази метафора и се идентифицирах с нея, но на чисто емоционална основа. И все пак никога не бях разбрал какво всъщност има предвид той, въпреки че безброй пъти ми беше обяснявал значението й. Тази нощ, в ъгъла на „Шип“, аз проумях за какво е говорел дон Хуан. Аз бях воин-пътешественик. За мен имаха значение само енергетичните факти. Всичко останало бяха само подправки без никакво значение.
Докато седях онази нощ и чаках поръчката си, в ума ми избухна още една съвсем жива мисъл. Почувствах прилив на емпатия, прилив на идентифициране с предпоставките в учението на дон Хуан. Най-после бях постигнал целта на обучението му: аз бях едно с него, както никога дотогава. Въпросът изобщо не беше в това, че едва ли не бях воювал с дон Хуан и схващанията му, които бяха революционни за мен, понеже не отговаряха на моето последователно мислене на западен човек. По-скоро прецизността, с която дон Хуан представяше схващанията си, винаги ме е плашила до полусмърт. Неговата безпогрешност ми се струваше догматизъм. Именно това впечатление ме заставяше да искам разяснения и ме караше вечно да се държа като насила вярващ.
Да, аз бях скочил в пропастта, казах си аз, и не бях умрял, защото преди да стигна дъното на пролома, аз бях позволил на тъмното море на осъзнаването да ме погълне. Бях му се предал, без страх и съжаление. И това тъмно море ми бе предоставило всичко необходимо, за да не умра, а да се озова в леглото си в Лос Анжелис. Само преди два дни това обяснение нямаше да има никакъв смисъл за мен. Но в три часа през нощта, в „Шип“, то означаваше всичко за мен.
Ударих с ръка по масата, сякаш бях сам в помещението. Хората ме погледнаха и разбиращо се усмихнаха. Не ме интересуваше. Умът ми се бе съсредоточил над неразрешима дилема: аз бях жив, въпреки че преди десет часа бях скочил в пропастта, за да умра. Знаех, че такава дилема никога не може да се разреши. Обикновената ми познавателна способност изискваше линейно обяснение, за да бъде задоволена, а такова обяснение беше невъзможно. Проблемът беше в прекъсването на последователността. Дон Хуан беше казвал, че това прекъсване е магическо. Сега вече го знаех с цялата яснота, на която бях способен. Колко прав беше дон Хуан, когато казваше, че за да мога да остана, на мен ще ми е нужна цялата сила, цялото ми търпение и преди всичко стоманената издържливост на воина-пътешественик.
Искаше ми се да си мисля за дон Хуан, но не можех. Пък и не се измъчвах за дон Хуан. Струваше ми се, че между нас има гигантска бариера. В този момент напълно се убедих, че чуждата мисъл, която се бе промъкнала в мен, откакто се събудих, е вярна: аз бях някой друг. Някой ме бе сменил в момента на скока ми. Иначе щях с удоволствие да мисля за дон Хуан; щях да тъгувам за него. Дори щях сигурно да изпитвам и леко негодувание, загдето не ме беше взел със себе си. Такова би трябвало да бъде нормалното ми аз. Аз определено не бях същият. Тази мисъл започна да набира инерция, докато изпълни цялото ми същество. И тогава изчезнаха и последните останки от предишното ми аз.
Завладя ме ново настроение. Аз бях сам! Дон Хуан ме бе оставил в съня като свой агент-провокатор. Усетих как тялото ми започна да се освобождава от сковаността; постепенно ставаше все по-гъвкаво, докато накрая можех да дишам дълбоко и свободно. Разсмях се на глас. Не ме интересуваше, че хората ме гледат, и то вече без да се усмихват. Аз бях сам и нищо не можех да направя с това!
Изпитах просто физически усещането, че навлизам в коридор — коридор, който имаше своя собствена сила и ме теглеше навътре. Беше съвсем тих. Този коридор беше дон Хуан, мълчалив и необятен. За първи път усещах дои Хуан като физическа празнота. Нямаше място за сантименталности или мъчителни копнежи. Сигурно не ми липсваше, защото беше тук — едно деперсонализирано чувство, което ме притегляше в себе си.