— Как сте днес, мадам Людмила? — попита той, стараейки се да звучи като американец, но доста нескопосно.
Така и никога не разбрах защо Еди искаше да минава за американец винаги когато си имаше работа с тези домове е лоша слава. Подозирах, че го прави, понеже американците се ползват с името на богати, а той искаше да се утвърди като истински богаташ пред тях.
Еди се обърна към мен и каза с въображаемия си американски акцент:
— Оставям те в добри ръце, момче.
Прозвуча толкова ужасно и чуждо за слуха ми, че се разсмях па глас. Мадам Людмила изобщо не се смути от моя взрив от веселие. Еди целуна още веднъж ръка на мадам Людмила и си тръгна.
— Ти говори английски, мой момче? — извика тя, като че ли бях глух. — Ти прилича като египтянин или май турчин.
Уверих мадам Людмила, че не съм нито едното, нито другото и че говоря английски. Тогава тя ме попита дали ми харесват нейните фигури пред огледало. Не знаех какво да отговоря и само кимнах с глава.
— Аз прави тебе хубаво шоу — увери ме тя. — Фигури пред огледало само за разгряване. Когато стане горещ и готов, казва да спра.
От малкия хол, където стояхме, ние минахме в мрачна, тайнствена стая. Прозорците бяха с плътни завеси. По стените бяха инсталирани няколко мъждиво светещи лампи. Бяха с формата на тръбички и стърчаха от стената под прав ъгъл. Цялата стая бе претрупана с всякакви вещи: неголеми скринове, старинни маси и столове, опряно до стената писалище със спускащ се извит капак, отрупано с хартии, моливи, линийки и поне сто ножици.
— Легло в друга стая, мили — каза тя, посочвайки към отсрещния край на стаята. — Тук моя антизала. Тук прави мое шоу, за да стане ти горещ и готов.
Тя свали червената си роба, изрита пантофите си и разтвори двете крила на два високи гардероба, поставени редом до стената. От вътрешната страна на вратите имаше огледала в пълен човешки ръст.
— А сега музика, мой момче — каза мадам Людмила и нави допотопната виктрола, която обаче беше съвсем запазена, блестеше като чисто нова. Тя сложи една плоча. Музиката представляваше натрапчива мелодия, която ми напомняше цирков марш.
А сега мое шоу — оповести тя и започна да се върти пол акомпанимента на натрапчивата мелодия. Кожата на мадам Людмила беше съвсем стегната и изключително бяла, макар че тя не беше вече млада. Сигурно наближаваше петдесетте си, добре изживени години. Коремът й беше вече малко отпуснат, съвсем леко, както и обемистият й бюст. Кожата на лицето й също бе поувиснала и образуваше вече забележима двойна гуша. Носът и беше малък, а устните дебело начервени. Очите й също бяха много плътно гримирали. Изобщо бе с вида на типична застаряваща проститутка. И въпреки това у нея имаше нещо детинско — една съвсем момичешка всеотдайност и доверчивост, нещо трогателно мило.
— А сега — фигури пред огледало! — обяви мадам Людмила, докато музиката продължаваше.
— Крак, крак, крак — повтаряше тя, като мяташе във въздуха единия крак, после другия в такт с музиката. Държеше дясната си ръка на темето като малко момиченце, което не е много уверено дали ще може да изпълни сложните движения.
— Врът, врът, врът! — повтаряше тя, въртейки се като пумпал.
— Дупе, дупе, дупе! — продължи после тя, показвайки ми като танцьорка на канкан голите си задни части.
Повтори няколко пъти поредицата в същата последователност, докато музиката започна да стихва, когато пружината на грамофона се развиваше към края. Имах чувство, че мадам Людмила с въртене се отдалечаваше и ставаше все по-малка и по-малка, докато музиката стихваше. От дълбините на цялото ми същество избликнаха на повърхността такова отчаяние и самота, каквито не съм и подозирал, че може да съществуват. Те ме накараха да скоча и тичешком да напусна стаята, спуснах се като обезумял по стълбището и излетях от сградата навън, на улицата.
Еди стоеше пред входа и разговаряше с двамата мъже в светлосини, лъскави костюми. Като ме видя да тичам така, той се разсмя гръмогласно.
— Не беше ли страхотно, а?! — каза той с предишното старание да говори като американец. — „Фигури пред огледалото“ — това е само за загряване, а? Какво нещо! Какво нещо!
Първия път, когато споменах тази история на дон Хуан, аз му бях казал, че съм бил дълбоко разтърсен от натрапчивата мелодия и старата проститутка, която тромаво се въртеше под музиката. И че освен това съм бил дълбоко впечатлен колко безчувствен е моят приятел.
Когато този път завърших преразказа на тази история пред дон Хуан, както бяхме седнали сред хълмовете от планинската верига в Сонора, аз се разтреперих, необяснимо разтърсен от нещо, което изобщо не можех да определя.