Този коридор се оказа изпитание за мен. Изпитах въодушевление и лекота. Да, можех да пътувам през този коридор, сам или в компания, вероятно завинаги. И това не беше за мен нито бреме, нито развлечение. Беше нещо повече от начало на окончателното пътешествие — неизбежната участ на воина-пътешественик, — беше начало на нова ера. Би трябвало да се разплача от това, че намерих този коридор, но не плачех. Тук, в „Шип“, аз бях пред лицето на безкрайността! Колко невероятно! Усетих студени тръпки по гърба. Чух гласа на дон Хуан да казва, че Вселената наистина е необхватна.
В този момент се отвори задната врата, която водеше към паркинга, и влезе странен тип: мъж на около четиридесет години; размъкнат и изпит, но с доста приятни черти. Виждал съм го от години да се навърта около Университета, смесвайки се със студентите. Някой беше споменал, че е приходящ пациент в близката Болница на ветераните. Изглеждаше малко мръднал. Виждал съм го много пъти в „Шип“, надвесен над чашка кафе, винаги в един и същ край на бара. Виждал съм го и да чака отвън, поглеждайки през прозореца, докато се освободи любимото му място, ако някой го беше заел.
Като влезе в ресторанта, той седна на обичайното си място и после ме погледна. Очите ни се срещнаха. И в следващия момент той нададе ужасяващ писък, от който и аз, и останалите се смразихме до мозъка на костите. Всички ме гледаха с широко отворени очи, някои от тях застинали с несдъвкана храна в устата. Те явно мислеха, че съм изпищял аз. Вече им бях дал повод, като ударих по тезгяха и после се бях смял на глас. Човекът скочи от стола си и хукна към изхода на ресторанта, като се извръщаше да ме погледне и размахваше възбудено ръце над главата си.
Втурнах се след него, подчинявайки се на инстинктивен порив. Исках да го попитам какво беше видял в мен, че така изпищя. Настигнах го на паркинга и го помолих да ми каже защо бе викал. Той закри очи и отново запищя, дори още по-силно. Приличаше на дете, уплашено от нощен кошмар, което пищи със силата на целите си дробове. Оставих го и се върнах в ресторанта.
— Какво ти стана, скъпи? — попита ме сервитьорката със загрижен вид. — Помислих си дали не си избягал от мен.
— Просто отидох да видя един приятел — отговорих аз.
Сервитьорката ме погледна с израз на досада и удивление.
— Тоя човек ти е приятел? — възкликна тя.
— Единственият ми приятел на този свят — казах аз и това беше истина, ако може да се определи като „приятел“ човекът, който вижда през маската, която те прикрива, и знае откъде наистина идваш.