Това, което привидението казало на Бил, той схванал като нещо, свързано със здравето и продължителността на живота му.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.
— При мен нещата не са много хубави — призна той. — Тялото ми нещо не е наред.
— Знаеш ли какво всъщност ти има? — попитах аз.
— О, да — отвърна безизразно той, — лекарите ми казаха. Но нямам намерение да се тревожа, дори да мисля за това.
Нещата, които ми разкри Бил, дълбоко ме смутиха. Показаха ми страна от личността му, която изобщо не познавах. Винаги го бях смятал за готин непукист. Не си и представях, че може да бъде уязвим. Тези откровения не ми допадаха, но вече беше късно да се оттегля. Пътешествието ни продължи.
В друг случай той ми довери, че шаманите от Югозапада умеят да се превръщат в различни същества и че категориите „шаман-мечка“, „шаман-пума“ и други не бива да се възприемат като евфемизми или метафори, а буквално.
— Не знам дали ще повярваш, но има шамани, които наистина се превръщат в мечки или пуми, или орли — каза той с тон на възхищение. — Не преувеличавам, нито си измислям, веднъж бях свидетел на такова превръщане на един шаман, който сам се наричаше „Речния човек“, „Речния шаман“ или „Дошлия от реката, Завръщащ се в реката“. Пътувах с този шаман из планините в Ню Мексико. Докато шофирах, той ми довери, че е тръгнал в търсене на своя източник, така се изрази. Когато минавахме покрай една река, той внезапно изпадна силна възбуда. Каза ми да се отдалеча от брега и да се скрия сред едни високи скали, да покрия с едно одеяло главата и раменете си и да надзъртам изпод него, за да не изпусна какво ще направи той.
— И какво се канеше да прави? — прекъснах го аз, неспособен да се сдържа.
— Не знаех — отговори той. — Колкото ти можеш да отгатнеш, толкова можех и аз тогава. Не можех и да си представя какво се канеше да направи. И той просто навлезе в реката, както си беше с всичките дрехи. Когато водата стигна до средата на прасците му — реката беше широка, но плитка — шаманът просто изчезна, стопи се. Преди да влезе във водата, той ми беше пошепнал на ухото да тръгна по течението и да го изчакам по-надолу. Посочил ми беше точно къде да го чакам. Аз, разбира се, не бях повярвал и думичка от това, което ми каза, затова отначало не можах да си спомня къде точно беше посочил да го чакам. Малко по-късно открих мястото и видях шаманът да излиза от водата. Макар че е глупаво да се каже „излиза от водата“. Видях как шаманът се превръща във вода, а след това се възсъздаде от водата. Можеш ли да повярваш?
Нямах какво да кажа на историите му. Невъзможно ми беше да му повярвам, но пък и не можех да не му Вярвам. Той беше много сериозен човек. Единственото възможно обяснение, което ми хрумваше, беше, че с всеки изминал ден от пътуването ни той все повече пиеше. Имаше в багажника каса с двадесет и четири бутилки уиски само за себе си. Наистина страхотно се наливаше.
— Винаги съм имал слабост към езотеричните превъплъщения на шаманите — каза ми той един друг ден. — Не че мога да обясня тези превръщания или дори да повярвам, че наистина стават, но като интелектуално упражнение ми е интересно да допусна мисълта, че превръщането в шии или пуми не е по-трудно от това, което направи водният шаман. В такива моменти умът ми мисли по такъв начин, че преставам да бъда антрополог и започвам да реагирам според вътрешното си чувство. А вътрешното ми чувство е, че тези шамани положително правят неща, които не могат да се измерят по научен път, за тях дори не може да се говори рационално.
— Има например облачни шамани — продължи той, — които се превръщат в облаци, в мъгла. Не съм го виждал лично, но познавах един облачен шаман. Не съм го виждал с очите си да се стопява или да се превръща в мъгла, както видях другият шаман да се превръща във вода направо пред очите ми. Но веднъж проследих този облачен шаман и той просто изчезна — от такова място, където просто нямаше къде да се скрие. И макар че не го видях да се превръща в облак, но той просто изчезна. Не можех да си обясня къде се е дянал. Нямаше ни скали, ни растителност около мястото, откъдето изчезна. Бях там само около половин минута след него, но шамана вече го нямаше.
— Ходех навсякъде по петите му, за да получа информация — продължи Бил, — но той изобщо не се заговаряше с мен. Държеше се много любезно, но само толкова.
Бил ми разправяше безкрайни други истории за съперничествата и политическите групировки на индианците в различните резервати; истории за кръвни отмъщения, вражди, приятелства и т.н, и т.н., които изобщо не ме интересуваха. От друга страна, разказите му за превръщения на шамани и за привидения пораждаха у мен истински емоционален трус. Те едновременно ме очароваха и отблъскваха. Но ако се замислех защо ме привличат или отблъскват, не можех да си отговоря. Мога само да кажа, че историите му за шамани ме вълнуваха на някакво непознато, дълбоко ниво.