Друго нещо, което установих от това пътуване, бе, че индианските общности от Югозапада наистина са много отворени общества. И в последна сметка се съгласих, че ми е нужна голяма подготовка в теоретичната антропология и че би било по-удачно да се занимавам с полева работа в област, която ми е позната или до която мога да имам достъп.
Когато пътуването ни свърши, Бил ме откара до автогарата на „Грейхаунд“ в Ногалес, Аризона, откъдето х да отпътувам за Лос Анжелис. Докато седяхме в чакалнята до пристигането на автобуса, той ме утешаваше бащински тон, като ми припомни, че неудачите са си нещо в реда на нещата при антропологическата полева та и служат само да те подтикнат да се стремиш по-твърдо към целта си или да станеш по-зрял като антрополог.
Внезапно той се наведе към мен и с леко движение на брадичката посочи към другия край на чакалнята.
Струва ми се, че онзи старец, седнал на пейката в ъгъла там, е човекът, за когото съм ти говорил — прошепна той на ухото ми. — Не съм съвсем сигурен, защото съм го виждал само веднъж лице в лице.
— Кой е този човек? Какво си ми говорил за него? — попитах аз.
— Когато говорихме за шамани и за превръщенията на шаманите, аз ти разказах, че веднъж съм срещал облачния шаман.
— Да, да, спомням си — казах аз. — И този човек ли е облачният шаман?
— Не — отговори той. — Но ми се струва, че е приятел или учител на облачния шаман. Виждал съм ги заедно отдалеч много пъти, преди доста години.
Спомних си, че Бил е споменавал бегло, и то не във връзка с облачния шаман, че е чувал за съществуването на тайнствен старец, някогашен шаман; този стар мизантроп, индианец от племето юма, навремето бил вдъхващ ужас магьосник. Моят приятел никога не ми бе споменавал какво отношение има този старец към облачния шаман, но това вероятно заемате толкова важно място в съзнанието на Бил, че той не допускаше да не ми е разказал за него.
Внезапно ме обхвана странно безпокойство и аз скочих от мястото си. Сякаш не по своя воля аз отидох при стареца и моментално подхванах дълга тирада за това колко много знам за лечебните растения и за шаманството сред американските индианци от равнините, както и за техните сибирски предци. Между другото споменах, че знам за него като за шаман. В заключение го уверих, че за него би било безкрайно полезно да проведем един по-обстоен разговор.
— Ако не друго, можем да си разменим разни истории — казах предизвикателно аз. — Вие ще ми разкажете свои, аз на вас—мои.
През цялото това време старецът стоеше със сведени очи. И после впи поглед в мен.
— Аз съм Хуан Матус — каза той, като ме гледаше право в очите.
По някаква напълно необяснима причина изпитах чувството, че изобщо нямам за какво повече да говоря. Понечих да му кажа името си, но той вдигна ръка до устните ми, сякаш за да ме възпре да го произнеса.
В този момент пристигна един автобус. Старецът промърмори, че това е автобусът, който трябва да вземе; после искрено ме покани да го потърся, за да си поговорим на спокойствие и да си разменим разни истории. Когато произнасяше това, забелязах иронична усмивчица в ъгълчето на устата му. И невероятно пъргаво за възрастта си — бях преценил, че трябва да е над осемдесетте — той на няколко скока покри разстоянието от петнадесет метра между пейката, където бе седял, и вратата на автобуса. В момента, когато той скочи вътре, автобусът затвори врати и потегли, сякаш бе чакал специално него.
След като старецът си замина, аз се върнах на пейката, където седеше Бил.
— Какво каза той, какво каза? — заразпитва ме Бил възбудено.
— Да го потърся в дома му — отговорих аз. — Дори каза, че там може да поговорим.
— Но какво си му наговорил, че да те покани в дома? — настоя Бил. Казах му, че съм използвал цялото си красноречие и съм обещал на стареца да му разкрия всичко, което съм научил за лечебните растения от цялата книжнина.
Явно Бил въобще не ми повярва. Упрекна ме, че крия нещо от него.
Знам какви са хората в този край — каза той трос-нато, — а този старец е много смахнат особняк. С никого не говори, включително и с индианците. И защо ще говори с теб, напълно непознатия? Ти дори не си умен! Явно беше, че Бил ми се разсърди, обаче не разбирах ю. Не посмях да му поискам обяснение. Останах с впечатлението, че малко ми завижда. Може би заради чувството, че съм успял в нещо, в което той не е могъл. Моят успех обаче беше толкова случаен, че нямаше никакво значение за мен. Ако не се смята беглата бележка Бил, аз и представа си нямах колко е трудно човек да направи контакт с този старец, затова и не му придадох никакво значение. По това време не намирах нищо забележително в този разговор. И ме учудваше, че Бил толкова се вълнува от това.