Изискването му се оказа много трудно за мен, въпреки това ми достави удоволствие да си припомня всяко нещо, което ми бяха казвали те двамата. Той искаше всички възможни подробности, нещо, което ме застави да напрегна паметта си до краен предел.
Историята, която дон Хуан искаше да си припомня, започна в град Гуаймас, в мексиканския щат Сонора. От Юма в щата Аризона ми бяха дали имена и адреси на едни хора, за които ми бяха казали, че ще могат да хвърлят някаква светлина над загадката на стареца, когото бях срещнал на автогарата. Но хората, които посетих, не само не бяха и чували за съществуването на оттеглил се стар шаман, но дори се съмняваха, че такъв изобщо съществува. Все пак знаеха безброй страхотни истории за шамани от племето яки и за войнствения дух на индианците от това племе. Подсказаха ми, че на Гара Викам, градче, разположено на железопътната линия между Гуаймас и Сиудад Обрегон, може би ще открия някой, който би ме насочил във вярна посока.
— Имате ли предвид някой конкретен човек? — бях попитал аз.
— Най-добре ще е да поговорите с някой аграрен инспектор от държавната банка — предложи един от тях. — В банката има много аграрни инспектори. Те познават всички индианци в областта, понеже банката е тази държавна институция, която изкупува реколтата им, а всеки яки е земеделец: докато обработва даден участък земя, той може да го смята своя собственост.
Вие познавате ли някой аграрен инспектор? — попитах аз.
Те се спогледаха и се усмихнаха извинително. Не познавали ни един, но настояха сам да се свържа с когото и да било от тях и да му изложа проблема си. Опитите ми да се запозная с аграрен инспектор от държавната банка в Гара Викам завършваха с пълен провал. Свързах се с трима, но разкажех ли им какво мислся, всеки от тях ме поглеждаше крайно подозрително. Моментално се усъмняваха, че може да съм шпионин, пратен от янките да забърква някакви неприятности — какви, не им беше ясно, но правеха всякакви смахнати предположения, като се започне от политическа агитация и се стигне до индустриален шпионаж. В този случай се ширеше убеждението, макар и без всякакви основания, че в земите на индианците-яки има големи медни залежи и че янките ламтят да се докопат до тях.
След този пълен провал аз се върнах в Гуаймас и се установих в хотел, разположен недалеч от един страхотен ресторант, където ходех три пъти на ден. Кухнята беше великолепна. Толкова ми хареса, че останах в Гуаймас още една седмица. На практика аз почти живеех в ресторанта и се сближих със съдържателя му, господин Рейес.
Веднъж, докато обядвах, господин Рейес дойде до масата ми с още един човек, когото ми представи като Хорхе Кампос, чистокръвен индианец-яки и предприемач. На младини той живял в Аризона и говореше английски перфектно, беше по американец от всеки същински американец. Господин Рейес се уби да го хвали като истински пример за това как с упорит труд и без да жали усилията си, човек може да се развие като изключителна личност.
Господин Рейес ни остави сами, а Хорхе Кампос седна до мен и незабавно завзе разговора. Правеше се на скромен и отрече всички похвали, но съвсем явно се гордееше до немай-къде от нещата, които господин Рейес бе казал за него. От пръв поглед придобих впечатлението, че Хорхе Кампос е от този определен тип предприемачи, които се срещат по баровете или оживените ъгли на главните улици, готови да ви пробутат всякаква идея или просто да ви надхитрят и да ви облекчат от спестяванията ви.
Господин Кампос беше с много приятен външен вид, висок около метър и осемдесет, строен, с лекото коремче на закоравял любител на твърдия алкохол. Лицето му беше много мургаво с лек маслинен оттенък. Обут беше в скъпи дънки и ослепителни каубойски ботуши с остър нос и ъгловати токове, сякаш често му се налага да ги запира в земята, за да удържа хванато с ласо добиче.
Облечен беше в безупречно изгладена риза на шотландско каре; от дясното джобче се подаваше пластмасова калъфка с няколко писалки. Виждал съм такива калъфки у чиновници, които си пазят джобовете да не се изцапат с мастило. Облеклото му се допълваше от скъпо на вид, червеникаво-кафяво велурено яке с ресни и висока шапка на тексаски каубой. Кръглото му лице беше безизразно. Нямаше нито бръчица, макар явно да беше на около петдесет години.
— Много ми е приятно да се запознаем, господин Кампос — казах аз, като му подадох ръка.
— Хайде да оставим официалностите — каза той, докато ми разтърсваше здраво ръката. — Обичам да се държа с младите хора като с равни, независимо от разликата във възрастта. Наричай ме просто Хорхе.
Той замълча за миг, явно преценявайки реакцията ми. Почудих се как да му отговоря. Определено не ми се щеше да го занасям, но пък и не можех да го взимам на сериозно.