— Любопитно ми е какво те води в Гуаймас — подхвърли той небрежно. — Нямаш вид на турист, а и едва ли те интересува подводен риболов.
— Аз съм студент по антропология — отговорих му, опитвам се да се свържа с местни индианци, за да проведа полеви изследвания.
— А аз съм бизнесмен — каза той. — Моята работа е доставям информация, да бъда посредник. Ти имаш някакви потребности, аз — стоката. Взимам възнаграждение за услугите си, но срещу пълни гаранции. Ако не останеш доволен, няма да ми платиш. — Ако вашата работа е да доставяте информация, то с удоволствие ще ви платя, колкото струва. — О! — възкликна той. — Ще ти трябва водач, който те разведе наоколо, някой по-образован от обикновените индианци-яки тук. Имаш ли субсидия от правителството на Съединените щати или някоя друга голяма институция?
— Да — излъгах аз. — Отпуснаха ми средства от Езотеричната фондация в Лос Анжелис. Когато казах това, в очите му се мярна алчен блясък, — О! — възкликна пак той. — И колко е голяма тази организация?
Достатъчно — отговорих аз. Господи! Наистина ли? — попита повторно той, сякаш отговорът ми беше точно това пояснение, което искал да чуе. — А сега мога ли да те попитам, ако нямаш нищо против, колко голяма е субсидията ти? Колко пари ти дадоха?
— Няколко хиляди долара за предварителните полеви проучвания — излъгах пак аз, за да видя как ще реагира.
— О! Обичам откровените хора — каза той, наслаждавайки се на думите си. — Сигурен съм, че с теб ще се споразумеем. Аз ти предлагам услугите си като водач и ключа, който може да отвори много секретни врати сред индианците — яки. Както си забелязал по външния ми вид, аз съм човек с вкус и средства.
— О, да, определено сте човек с добър вкус — потвърдих аз.
— Та искам да кажа, че срещу скромно възнаграждение, което ще намериш напълно разумно, аз ще те заведа до подходящите хора; хора, на които можеш да задаваш каквито въпроси пожелаеш. А срещу още мъничко повече мога и да ти превеждам думите им съвсем дословно на испански или английски. Говоря освен това френски и немски, но ми се струва, че тези езици не те интересуват.
— Прав сте, напълно сте прав — казах аз. — Тези езици изобщо не ме интересуват. А колко ще искате да ви платя?
Той извади от вътрешния си джоб бележник с кожени корици и го подхвърли пред лицето ми, надраска набързо някакви бележки, затвори го и с бързо и точно движение го прибра в джоба си. Сигурен бях, че искаше да ми даде представа колко бързо и делово се оправя със сметките.
— А, моето възнаграждение! Ще ти взимам по петдесет долара на ден плюс транспортните разходи и храната, тоест когато ти ядеш, ям и аз. Какво ще кажеш?
В този момент той се наведе към мен и почти шепнешком ми каза, че трябва да минем на английски, защото не иска хората наоколо да разберат от какъв характер е сделката ни. И тогава започна да говори на нещо, което изобщо не беше английски. Изпаднах в пълно недоумение и се чудех как да реагирам. Слушах го затормозено как продължава да бъбри непонятно, обаче с най-естествен вид. Сочеше ми непринудено с оживени жестове ту насам, ту натам, сякаш ми обяснява нещо. Имах чувство, че не говори на никой от изброените езици. Може би това беше езикът на племето яки. Когато покрай масата минаваха хора и ни поглеждаха, аз кимвах и казвах: „Да, да, разбира се.“ Веднъж казах: „Бихте ли го повторили още веднъж“, и това ми прозвуча толкова смешно, че се разкикотих чак докато ме заболя коремът от смях. Той също се разсмя от сърце, сякаш бях казал най-смешното нещо.
Трябва да бе забелязал, че накрая вече ми писна и преди да стана и да му кажа да се маха, отново заговори на испански.
— Не бих искал да те отегчавам с глупавите си наблюдения — каза той, — но ако ще бъда твой водач, както си мисля, че ще стане, ние ще трябва да прекарваме часове в разговори. Просто те изпитвах да видя дали си добър събеседник. Щом ще бъда дълго с теб, докато шофираш, то поне да бъда с човек, който умее да слуша и да поддържа разговор. Радвам се, че те бива и за двете.
После стана, стисна ми ръка и си тръгна. Като по даден знак съдържателят на ресторанта дойде до масата ми; усмихна се и заклати глава като мечок.
— Нали е забележителен човек? — попита той.
Не исках да се обвързвам с мнение и господин Рейес добави, без да съм го питал, че Хорхе Кампос в момента бил посредник в една изключително деликатна и изгодна сделка. Каза, че някакви минни компании от Съединените щати се интересували от железните и медните находища в земите на индианците — яки и че Хорхе Кампос щял да вземе от това пет милиона долара. Разбрах, че Хорхе Кампос е мошеник. В земите на индианците — яки нямаше никакви железни или медни залежи. Ако имаше, досега частните предприятия щяха да са очистили земите от индианците и да са ги преселили другаде.