Един следобед разговаряхме с дон Хуан под неговата рамада — навес от рехаво сплетени пръти и бамбукови стъбла. Наподобяваше покрита тераса и даваше шарена сянка, но изобщо не предпазваше от дъжд. Наоколо имаше няколко неголеми дървени каси, които служеха за пейки. Надписите им се бяха изличили и приличаха повече на орнаменти, отколкото на данни за стоката. Бях седнал на една от тях, облегнал гръб на предната стена на къщата. Дон Хуан седеше на друга, облегнат на опорния стълб на рамадата. Пристигнал бях само преди минути, след целодневно шофиране в горещо, влажно време. Бях изнервен, неспокоен и се обливах в пот.
Щом се настаних удобно на сандъка, дон Хуан заприказва. С широка усмивка той подхвърли, че хората с наднормено тегло просто не знаят как да се борят с пълнотата си. Нещо в усмивката, която играеше на устните му, подсказваше, че не се шегува. Просто ми посочваше по най-пряк и същевременно непряк начин, че много съм напълнял.
Толкова се притесних, че се прекатурих от касата, на която седях, и гърбът ми силно се блъсна в тънката стена на къщата. Ударът я разтърси до основи. Дон Хуан ме погледна въпросително, но вместо да ме попита наред ли съм, просто ме успокои, че не съм срутил къщата му. После ми обясни надълго и нашироко, че тази къща му е временно жилище и че всъщност живее другаде. Когато го попитах къде всъщност живее, той само ме изгледа продължително. Погледът му не беше укорителен, а по-скоро твърдо ме възпря да задавам нетактични въпроси. Не разбрах какво всъщност искаше да изрази с този поглед и понечих да повторя въпроса си, но той ме спря.
— Тук не се задават такива въпроси — каза твърдо той. — Питай каквото искаш за процедури или идеи. Когато бъда готов да ти кажа къде живея, ако изобщо го сторя, ще ти го кажа и без да ме питаш.
Веднага се почувствах отблъснат и лицето ми неволно се изчерви. Много се засегнах. Дон Хуан избухна в смях, а аз бях безкрайно огорчен от това. Не стига, че ме бе отблъснал и засегнал, но и на всичко отгоре ми се присмиваше.
— Тук живея временно — продължи той, без да обръща внимание на отвратителното ми настроение, — защото това е магически център. Всъщност аз живея тук заради теб.
Тези думи донейде обясниха нещата. Но не можех да повярвам в това. Помислих си, че сигурно го казва, за да облекчи огорчението ми от обидата.
— Наистина ли живееш тук заради мен? попитах накрая аз, неспособен да сдържа любопитството си.
— Да — спокойно каза той — Аз съм длъжен да те подготвя. Ти си като мен. Ще ти повторя сега това, което вече съм ти казвал: всеки нагуал от всяко поколение магьосници трябва да издири един нов мъж или жена, който също като него ще има двойна енергетична структура. Аз видях такава структура у теб на спирката на автобуса в Ногалес. Когато виждам твоята енергия, аз я виждам като две сияйни сфери, наложени една върху друга, и точно това качество ни свързва завинаги. Вече не мога да те отхвърля, нито пък ти мен.
Думите му предизвикаха много особено вълнение у мен. Ако само до преди миг бях ядосан, сега пък ми се доплака.
Той продължи, като каза, че иска да ме постави в началото на това, което магьосниците наричат пътя на воина, като използва подкрепата на местността, където живее и която е център на много силни емоции и реакции. Тук от хилядолетия са живели войнствени хора и земята се е пропила с войнствената им нагласа.
По това време той живееше в щата Сонора, Северно Мексико, на около сто и петдесет километра южно от град Гуаймас, където го посещавах във връзка с полевите си изследвания.
— Нима ще трябва да влизам във война, дон Хуан? — попитах аз, сериозно разтревожен от думите му, че един ден и на мен ще ми се наложи да се сражавам. Вече се бях научил да възприемам крайно сериозно всичко, което ми казва.
— Напълно сигурно е — отговори с усмивка той. — Когато попиеш всичко, което може да се попие от този край, аз ще си отида.
Нямах основания да се съмнявам в думите му, но пък не можех да си го представя да живее където и да било другаде — до такава степен беше част от всичко, което го заобикаляше. Къщата му обаче наистина имаше вид на временно жилище — колиба, типична за земеделци-те-яки. Направена беше от плет, измазан с глина, и плосък сламен покрив; състоеше се от една голяма стая, която беше и дневна, и спалня, а кухнята беше без покрив.