— За двеста долара мога само да те заведа до него — каза той. — Но от тези двеста долара за мен ще останат само тридесет. Останалото ще отиде за подкупи. Обаче възможността да разговаряш с него надълго и нашироко ще струва много повече. Прецени сам: той има куп телохранители, хора, които го пазят. Ще трябва да ги придумвам и да бутвам по нещичко на всеки от тях.
— Накрая ще ти представя пълен отчет с разписки и всичко нужно за данъците ти — продължи той. — Тогава ще разбереш, че комисионната ми за уреждането на всичко това е съвсем минимална.
Почувствах прилив на възхищение към него. Предвидил беше всичко, дори разписките за моя данък. Той помълча малко, сякаш изчисляваше колко минимална е наистина печалбата му. Нямаше какво да кажа. Аз също се заех с изчисления, опитвайки се да измисля начин да намеря две хиляди долара. Помислих си дори наистина да подам заявление за субсидия.
— Но сигурен ли сте, че старецът ще се съгласи да разговаря с мен? — попитах аз.
— Разбира се — увери ме той. — Не само ще разговаря с теб, но и ще ти покаже някои магии, за което ти, естествено, ще му платиш. Тогава можете да се споразумеете колко да му плащаш за по-нататъшни уроци. — Хорхе Кампос пак замълча малко, вглеждайки се в очите ми. — Смяташ ли, че ще можеш да ми платиш тези две хиляди долара? — попита той с този умишлено равнодушен тон, който мигновено ме подсети, че е мошеник.
— О, да, без никакво затруднение — с убедителен тон излъгах аз.
Той не можа да прикрие възторга си.
— Чудесно момче! Чудесно момче! — възкликна той. — Значи се договорихме!
Опитах се да му задам още някои по-общи въпроси за стареца, но той твърдо ме отряза.
— Запази си ги за самия старец. Той ще е напълно твой — с усмивка каза той.
После започна да ми разказва за живота си в Съединените щати и за бизнеса, който въртял. Понеже вече го бях преценил като мошеник, който не знае и дума английски, страхотно се изненадах, като заговори на този език.
— Значи наистина говорите английски! — възкликнах аз, без дори да се опитам да скрия удивлението си.
— Разбира се, момчето ми — каза той с тексаски акцент, който подчертаваше през целия ни разговор. — Нали ти казах, че исках да те проверя колко ти щрака умът. Бива си те. Наистина мога да кажа, че си много съобразителен.
Английският му беше чудесен и ме забавляваше с шеги и разни истории. Стигнахме в Потам за нула време. Той ме насочи към една къща в покрайнините на градчето. Слязохме от колата. Той тръгна напред и извика високо името на Лукас Коронадо.
Откъм къщата се чу глас:
— Елате насам.
В задната част на малката колиба, върху козя кожа, постлана направо на земята, седеше един мъж. Придържаше с босите си крака парче дърво и го обработваше с резец и дървен чук. Закрепил здраво дървото, притиснато между стъпалата, той го въртеше като страхотно грънчарско колело, така да се каже. С нозе го въртеше, а ръцете му работеха с резеца. През живота си не бях виждал такова нещо. Той изработваше маска, като дълбаеше с извит резец. Забележително беше колко ловко нозете му придържаха дървото и го въртяха.
Човекът беше много слаб; лицето му беше изпито, с ъгловати черти, високи скули и тъмна кожа с бакърен оттенък. Кожата на лицето и шията му беше изпъната до краен предел. Красяха го тънки, увиснали мустаци, които придаваха на ъгловатото му лице зловещ вид. Беше с много тънък орлов нос и свирепи черни очи. Напълно черните вежди сякаш бяха нарисувани с молив, смолисточерната коса беше сресана назад. Никога не бях виждал толкова противно лице. Като го гледах, в съзнанието ми изникна представата за италиански отровител от епохата на Медичите. При внимателно вглеждане в лицето му реших, че най му подхождат думите „свиреп“ и „злокобен“.
Както беше седнал, придържайки с нозе парчето дърво, забелязах, че костите на нозете му бяха толкова дълги, че коленете му стигаха до раменете. Когато се приближих до него, той прекъсна работата си и стана. Беше по-висок от Хорхе Кампос и кльощав като върлина. Вероятно в знак на уважение към нас той нахлузи своите гуарачес.
— Влизайте, влизайте — каза той, без да се усмихне. Имах странното чувство, че Лукас Коронадо изобщо не може да се смее. — На какво дължа удоволствието от това посещение? — обърна се той към Хорхе Кампос.
— Доведох ти този млад човек, понеже иска да ти зададе някои въпроси за твоето изкуство — каза с покровителствен тон Хорхе Кампос. — Гарантирах, че ще отговориш най-достоверно на въпросите му.
— О, няма проблем, няма проблем — увери ме Лукас Коронадо, като ме измерваше целия със студен поглед.