— Така че смяташ ли, че ще можеш да ми дадеш моите две хиляди долара следващия път, като дойдеш? — нагло попита той.
Неговият въпрос ме постави в ужасно положение. Ако му кажех истината — че доста се съмнявам, — знаех, че ще ме зареже. Но въпреки алчността му вече бях убеден, че именно той е моята свръзка.
— Ще направя каквото мога, за да осигуря парите — казах аз уклончиво.
— Ще трябва да направиш много повече, момчето ми — реагира той рязко, почти ядосано. — Аз ще трябва да харча от собствените си пари, за да ти уредя срещата, затова ми трябват някакви гаранции от твоя страна. Знам, че си много сериозен млад човек. Колата ти колко струва? Имаш ли тапия?
Казах му колко струва автомобилът ми и че имам документ за собственост, но той, изглежда, се успокои едва когато дадох дума, че ще му донеса парите в брой при следващото си идване.
Пет месеца по-късно се върнах в Гуаймас да се видя с Хорхе Кампос. По това време две хиляди долара бяха значителна сума, особено за студент. Реших, че ако склони да му плащам на части, тогава с удоволствие бих се ангажирал да му издължа тази сума на вноски.
Не можах да намеря Хорхе Кампос никъде из Гуаймас. Разпитах и съдържателя на ресторанта. Той беше озадачен не по-малко от мен от изчезването му.
— Просто изчезна — каза той. — Сигурно се е върнал в Аризона или в Тексас, където има бизнес.
Възползвах се от сгодния случай и отидох сам да се срещна с Лукас Коронадо. Стигнах до къщата му по пладне. Но и него не можах да открия. Поразпитах съседите му дали знаят къде може да е, но те ме поглеждаха враждебно и не ме удостояваха с отговор. Тръгнах си, но привечер пак се отбих до дома му без особени надежди. Всъщност бях готов веднага да потегля за Лос Анжелис. За моя изненада Лукас Коронадо не само че беше там, но и се държа изключително дружелюбно с мен. Съвсем откровено изрази одобрението си, че съм отишъл без Хорхе Кампос, когото нарече пълен гадняр и изменник на племето яки. Оплака ми се, че на Хорхе Кампос му доставяло удоволствие да използва съплеменниците си.
Дадох на Лукас Коронадо подаръците, които му носех, и си купих от него три маски, жезъл с изключителна резба и чифт потракващи гамаши, направени от пашкулите на някакви пустинни насекоми — индианците яки използваха тези гамаши в ритуалните си танци. После го взех да вечеряме в Гуаймас.
През тези пет дни, които останах в района, аз се срещах всекидневно с него и той ми предостави безброй сведения за яките, тяхната история и обществена организация, както за значението и характера на техните празници. Тези полеви изследвания ми бяха толкова занимателни, че дори не изпитвах особено желание да го поразпитам знае ли нещо за стария шаман. Но като премислих, накрая запитах Лукас Коронадо дали познава стареца, който според твърденията на Хорхе Кампос бил много прочут шаман. Лукас Коронадо някак се смути. Увери ме, че доколкото знае, такъв човек никога не е съществувал в тази част на страната и че Хорхе Кампос бил мошеник, който гледал само да ми измъкне парите.
За мен се оказа ужасен, неочакван удар да чуя, че Лукас Коронадо отрича съществуването на стареца. В този миг ми стана ясно, че всъщност пет пари не давам за полевите изследвания. Интересуваше ме единствено да открия стареца. Съзнавах, че срещата със стария шаман наистина е била върхов момент на нещо, което няма нищо общо с моите желания, стремежи и дори мисли като антрополог.
Повече от всякога недоумявах кой, по дяволите, беше този старец. Без всякакви задръжки аз започнах да крещя несвързано и да вия от чувството за провал, като тропах с крака по пода. Лукас Коронадо беше слисан от изблика ми. Изгледа ме смаяно, после се разсмя на глас. Нямах представа, че той може да се смее. Извиних му се за изблика си на яд и огорчение. Не можех да обясня защо бях толкова разстроен. Лукас Коронадо, изглежда, разбра трудното ми положение.
— Случват се такива неща в този край — каза той. Нямах представа какво има предвид, нито изпитвах желание да го питам. Ужасно се страхувах от това колко лесно се обижда. Това си беше характерна черта на индианците-яки — с каква лекота успяваха да се почувстват засегнати. Изглежда, вечно бяха нащрек и дебнеха Да открият някоя обида, твърде неуловима, за да бъде забелязана от обикновените хора.
— Из планините наоколо живеят магически същества — продължи той — и могат да въздействат над хората. Карат ги направо да полудяват. Под тяхно влияние хората започват да крещят и беснеят и когато накрая се успокоят от изтощение, изобщо не могат да си обяснят защо са избухнали.