Мислите ли, че това се случи и на мен? — попитах аз.
— Положително — отговори той напълно убедено. — Ти и без това имаш предразположение да се влудяваш но най-дребни поводи, но обикновено успяваш да се сдържаш. Днес не можа да се овладееш и откачи за нищо.
— Това не е нищо — убедено казах аз. — Досега не си бях давал сметка, но този старец е движещата сила на всичките ми усилия.
Лукас Коронадо замълча, сякаш размишляваше дълбоко. После закрачи напред-назад.
— А познавате ли някой старец, който да не е съвсем от този край? — попитах го аз.
Той не разбра въпроса ми. Трябваше да му обясня, че старият индианец, когото бях срещнал, може и да е като Хорхе Кампос — яки, който живее другаде, а не сред племето си. Лукас Коронадо обясни, че фамилията Матус е доста разпространена в този край, но не познавал никой Матус с името Хуан. Имаше обезсърчен вид. После сякаш нещо внезапно го осени и той предположи, че тъй като човекът е стар, възможно е да носи друго име, а на мен да ми е казал работното си име, а не истинското.
— Единственият старец, когото познавам — продължи той, — е бащата на Игнасио Флорес. От време на време се отбива да навести сина си, но идва от град Мексико. И като си помислиш само — той е баща на Игнасио, но не изглежда толкова стар. А си е стар, защото самият Игнасио е стар. Бащата изглежда по-млад обаче.
Той се разсмя от сърце на откритието си. Явно никога до този момент не беше се замислял колко младее старецът. Само клатеше глава, неспособен да повярва. Аз от своя страна безкрайно се въодушевих.
— Това е човекът! — завиках аз, без да знам защо. Лукас Коронадо не знаеше къде точно живее Игнасио Флорес, но беше много услужлив и ме насочи да карам към близкото градче на индианци-яки. Там откри човека, който ме интересуваше.
Игнасио Флорес се оказа едър, снажен мъж, към средата на шестдесетте години. Лукас Коронадо ме беше предупредил, че на млади години този здравеняк е бил професионален войник и все още има маниерите на военен. Игнасио Флорес беше с огромни мустаци; те, както и свирепият му поглед го превръщаха в истинско олицетворение на свиреп войник. Кожата му беше тъмна, а косата смолисточерна въпреки възрастта му. Силният му, отсечен глас сякаш бе обучен единствено да дава заповеди. Останах с впечатлението, че е бил кавалерист — ходеше така, сякаш все още носи шпори и по някаква необяснима причина дори чувах звън на шпори, когато вървеше.
Лукас Коронадо ме представи и каза, че съм пристигнал от Аризона да се видя с баща му, с когото съм се запознал в Ногалес. Имах чувство, че Игнасио Флорес изобщо не се учуди.
— О, да — отвърна той. — Баща ми много пътува. — И без всякакви други предисловия той ни упъти къде можем да намерим баща му. Самият той не дойде с нас, мисля, че от учтивост. Извини се и си тръгна с походка, сякаш марширува на парад.
Бях се настроил да потеглим към къщата на стареца заедно с Лукас Коронадо. Той обаче учтиво ми отказа и ме помоли да го закарам обратно до собствения му дом.
— Мисля, че откри човека, когото търсеше, и имам чувство, че е по-добре да те оставя сам — каза той.
Възхитих се от тактичността на тези индианци-яки, въпреки че можеха да бъдат и свирепи. Бяха ми разправяли, че яките са диваци, които без никакво колебание могат да убият човек; въпреки това, според личните ми впечатления, най-забележителната им черта беше тяхната любезност и отзивчивост.
Пристигнах пред къщата на бащата на Игнасио Флорес и там намерих човека, когото търсех.
— Чудя се защо Хорхе Кампос ме излъга, че те познава — казах аз на края на разказа си.
— Не те е излъгал — убедено каза дон Хуан с тон на човек, който оправдава поведението на Хорхе Кампос. — Той дори не се е представил в лъжлива светлина. Взел те е за будала и е мислел да те мине. Обаче не е могъл да осъществи плана си, защото безкрайността го е надвила. Знаеш ли, че скоро след срещата си с теб той изчезна и повече никой не го е виждал?
— Хорхе Кампос е фигура от най-голямо значение за теб — продължи той. — Във всичко, станало помежду ви, ще откриеш нещо като подробен пътепоказател, защото е много показателно за собствения ти живот.
— Но защо? Та аз не съм мошеник! — възразих аз. Той се разсмя, сякаш знаеше нещо, което аз не знам.
И спомням си, че в следващия момент се хвърлих в дълги и широки обяснения на моите действия, идеали, стремежи. Обаче една странна мисъл ме накара да осъзная със същата жар, с която се бях обяснявал, че при определени обстоятелства може и да съм като Хорхе Кампос. Намирах тази мисъл за недопустима и с цялата си енергия се опитвах да я опровергая. Обаче някъде дълбоко в себе си не се и опитвах да се оправдавам за това, че съм като Хорхе Кампос.