Когато споделих проблема си, дон Хуан се разсмя толкова силно, че на няколко пъти се задави.
— На твое място аз бих се вслушал във вътрешния си глас — отбеляза той. — И какво ако си като Хорхе Кампос, тоест мошеник. Той беше мошеник на дребно, а ти си много по-изтънчен. В това е силата на преразказа, затова и го използват магьосниците. Той те кара да се докоснеш до нещо, което дори не си подозирал, че съществува в теб.
Прииска ми се веднага да си тръгна. Дон Хуан разбра точно какво чувствам.
— Не слушай този повърхностен глас, който те кара да се ядосваш — повелително каза той. — Вслушвай се в по-дълбокия глас, който ще те води отсега нататък, гласът, който се смее. Послушай го! И се засмей с него. Засмей се! Засмей се!
Неговите думи ми подействаха като хипнотическо внушение. Против волята си аз се разсмях. Никога не бях се чувствал толкова щастлив. Чувствах се свободен, без маска.
— Преразказвай си историята с Хорхе Кампос още много пъти — каза дон Хуан. — В нея ще откриеш неизчерпаемо богатство. Всяка подробност е част от карта. В природата на безкрайността е да поставя пред нас такъв подробен план, веднъж прекосим ли определен праг.
Той продължително се взря в мен. Не просто ме погледна бегло, както дотогава, а направо ме пронизваше с погледа си.
— Едно нещо Хорхе Кампос не можа да избегне — проговори най-сетне той, — и то е да те свърже с другия човек — Лукас Коронадо, който за теб е от такова значение, като самия Хорхе Кампос, ако не и по-голямо.
Докато си преразказвах историята с тези двама души, бях установил, че съм прекарал много повече време с Лукас Коронадо, отколкото с Хорхе Кампос; общуването ни обаче не беше толкова наситено, защото бе разреждано с огромни вирове от мълчание. По природа Лукас Коронадо не беше приказлив и когато мълчеше, имаше особената способност да ме увлече със себе си в това състояние.
— Лукас Коронадо е другата част от твоята карта — каза дон Хуан. — Не ти ли се струва странно, че той е скулптор като теб, свръхчувствителен художник, който подобно на теб в даден момент също търси спомоществовател за своето изкуство? И той си търси покровител така, както ти търсиш жена — тази любителка на изкуството, която би спомогнала за творческото ти осъществяване.
Изпаднах в нова, ужасяваща борба. Този път сражението беше между пълната ми увереност, от една страна, че изобщо не съм споменавал пред него за този аспект от живота си, макар че той беше самата истина, а от друга страна — факта, че изобщо не намирах обяснение как може да е научил това. И отново изпитах желание веднага да си тръгна. Но и този път гласът, който идваше много от дълбоко, надделя над порива ми. Без повече да споря със себе си, аз се разсмях от сърце. Някаква част от мен, на дълбоко ниво, пет пари не даваше да разбере как дон Хуан се е добрал до тази информация. Това, че я знаеше и ми я изложи по толкова деликатен начин, проявявайки разбиране, беше възхитителна маневра. И това, че повърхностната част от мен се бе ядосала и искаше да си тръгне, остана без последствия.
— Много добре — каза дон Хуан и силно ме потупа по гърба, — много добре.
Той за миг доби замислен вид, сякаш бе видял неща, невидими за обикновеното око.
— Хорхе Кампос и Лукас Коронадо са двата края на една ос — каза той. — Тази ос си ти. От единия край нагъл, безогледен, тъп търгаш, който мисли само за себе си; отвратителен, но непобедим. От другия край — свръхчувствителен, вечно терзаещ се, слаб и уязвим художник. И такава можеше да остане картата на живота ти, ако не се бе появила друга възможност: възможността, която се откри пред теб, когато прекоси прага на безкрайността. Ти ме търсеше и ме намери — така че ти прекоси този праг. На мен намерението на безкрайността ми каза да потърся човек като теб. Намерих те и така аз самият прекосих прага.
Тук разговорът ни свърши. Дон Хуан потъна в един от обичайните си периоди на пълно мълчание. Проговори отново едва в края на деня, когато се върнахме в дома му и седнахме под рамадата да се поразхладим след дългата разходка.
— В твоя преразказ за нещата, станали между теб, Хорхе Кампос и Лукас Коронадо — подхвана отново разговора дон Хуан, — аз, а надявам се, че и ти, открих нещо много тревожно. За мен това е поличба. Тя говори за края на една епоха, а това означава, че каквото е било досега, не може да остане същото. При мен те доведоха много неустойчиви елементи — никой от тях не би могъл да просъществува отделно. Такъв извод извлякох аз от твоя преразказ.