Помня, веднъж дон Хуан бе споменал, че Лукас Коронадо е смъртно болен. Бавно линеел от неизлечима болест.
— Предадох му по сина ми Игнасио какво би трябвало да прави, за да се изцели — продължи дон Хуан, — но той смяташе, че са глупости, не искаше и да чуе. И грешката не е на Лукас. Цялото човечество не иска нищо да чуе. Те чуват само това, което искат да чуят.
Помня, тогава бях убедил дон Хуан да ми каже какво може да предам на Лукас Коронадо, за да му помогнем да облекчи физическите си болки и душевното страдание. Дон Хуан не само ми каза препоръките си за него, но и ме увери, че ако Лукас Коронадо пожелаел, той самият лесно можел да го излекува. Но все едно, когато предадох на Лукас Коронадо препоръките от дон Хуан, той ме изгледа така, сякаш съм откачил. И тогава разигра блестящо ролята на човек, отегчен до смърт от разни настойчиви съвети, които изобщо не е искал. Ако аз бях индианец-яки, тази сценка щеше много дълбоко да ме обиди. Помислих си, че само един яки е способен на такива тънки заобикалки.
— Тия неща няма да ми помогнат — каза накрая предизвикателно той, ядосан от липсата на чувствителност у мен. — И всъщност е все едно. Накрая всички умираме. Но не си и мисли, че съм загубил надежда. Смятам да изтегля заем от държавната банка. Ще взема аванс срещу бъдещата реколта и така ще имам достатъчно пари, за да си купя едно нещо, което със сигурност ще ме излекува. Казва се „Ви-та-ми-нол“.
— Какво е това „Витаминол“? — попитах аз.
— Нещо, което рекламираха по радиото — каза той детински наивно. — Лекува всичко. Препоръчва се за хора, които не могат да си позволят да ядат всеки ден месо, риба или пилешко. Препоръчват го за хора като мен, които едва крепят душа в тялото си.
В нетърпението си да помогна на Лукас Коронадо, аз без да се замисля, извърших най-грубата грешка, която може да се допусне в обществото на такива свръх чувствителни създания, каквито са индианците-яки: предложих му пари, за да си купи тоя „Витаминол“. Леденият му поглед беше мерило за това колко дълбоко го бях уязвил. Това беше непростима глупост от моя страна. Лукас Коронадо отговори със спокоен тон, че и сам е в състояние да си купи „Витаминол“.
Върнах се в дома на дон Хуан. Плачеше ми се. Нетърпеливият ми порив ме беше подвел.
— Не си пилей енергията да се терзаеш от такива неща — каза невъзмутимо дон Хуан. — Лукас Коронадо се е затворил в омагьосан кръг. Обаче ти също. Всички ние. Той си има своя „Витаминол“, който, по негово убеждение, може да лекува всичко и да решава всеки проблем. В момента той не може да си го позволи, но живее с огромната надежда, че все някога ще може да си го купи.
Дон Хуан се втренчи в мен с проницателния си поглед.
— Както ти казах, действията на Лукас Коронадо за теб представляват картата на твоя живот — продължи той. — Повярвай ми, така е. Лукас Коронадо насочи вниманието ти към „Витаминола“ и го направи така мощно и мъчително, че те нарани и те доведе до плач.
После дон Хуан замълча. Паузата беше много дълга и въздействаща.
— И не ми казвай, че не разбираш какво имам предвид — добави той. — По един или друг начин всеки от нас се залъгва със свой собствен „Витаминол“.
КОЙ БЕШЕ ДОН ХУАН В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ?
Тази част от разказа за срещата ми с дон Хуан, която той не искаше да изслуша, се отнасяше за чувствата и впечатленията ми в онзи съдбоносен ден, когато влязох в дома му — противоречивия сблъсък между моите очаквания и действителното положение, както и шокиращото въздействие, което ми оказа с букета си от най-екстравагантни идеи, които някога бях чувал.
Когато се опитах веднъж да му разкажа за всичко това, той ми каза:
— Това е по-скоро в сферата на изповедта, отколкото на събитията.
— Абсолютно грешиш, дон Хуан — започнах аз, но се спрях.
Нещо в начина, по който ме изгледа, ме накара да осъзная, че той беше прав. Каквото и да се канех да кажа, щеше да бъде празни приказки, просто бърборене. Това, което се бе случило при първата ни истинска среща, обаче беше от върховно значение за мен, събитие със съдбоносни последици.
По време на първата ми среща с дон Хуан, на автогарата в Ногалес, Аризона, ми се бе случило нещо необичайно, но то бе замъглено от грижата ми да се представя по-добре. Исках да направя впечатление на дон Хуан и в стремежа да го сторя бях съсредоточил цялото си внимание над това как по-добре да рекламирам стоката си, така да се каже. Едва месеци по-късно започнаха да се Проявяват необичайните последствия.
Един ден, съвсем от нищото, без изобщо да се каня да си напрягам паметта, аз си спомних с изключителна яснота нещо от първата ми среща с дон Хуан, което напълно ми бе убягнало — когато ме възпря да си кажа името, той ме погледна проницателно и от самия му поглед аз онемях. Имах да му кажа още безброй неща за себе си. Можех часове наред да излагам знанията и достойнствата си, обаче неговият поглед просто сякаш ме изключи.