В светлината на това, което бях проумял току-що, аз обмислих отново всичко, което се случи тогава. Неизбежният ми извод беше, че съм усетил спирането на някакъв тайнствен поток, който поддържа самото ми съществуване; поток, който никога преди не е бил спиран или поне по такъв начин, по който го направи дон Хуан. Опитах ли се да обясня на приятели това физическо усещане, по цялото ми тяло избиваше странна пот — същото бе станало и когато дон Хуан се взря в мен с оня особен поглед; тогава не само че не можах да произнеса и дума, но дори и една мисъл не ми идваше.
Впоследствие доста често размишлявах над физическото усещане от това спиране, но не намирах никакво рационално обяснение. Допуснах дори, че дон Хуан може да ме е хипнотизирал, но паметта ми казваше, че той не ми е отправял никакви хипнотизиращи заповеди, нито пък някакво движение, което да впримчи цялото ми внимание. Всъщност той просто ме бе погледнал. Но именно интензивността на този поглед сигурно бе предизвикала чувството ми, че се е взирал много продължително в мен. Той просто ме завладя изцяло и предизвика някакво смущение на дълбоко физическо ниво у мен.
Когато най-сетне се срещнах отново лице в лице с дон Хуан, първото нещо, което забелязах, бе, че той изобщо не изглежда така, както си го бях представял през цялото време, докато го търсех. Бях си изградил една представа за човека, когото срещнах на автогарата, и всеки ден я доизвайвах, въобразявайки си, че си спомням все повече подробности. В мислите ми той беше един старец, все още силен и пъргав, но някак крехък. Останал бях с впечатлението, че е с къса побеляла коса и много мургава кожа. Човекът пред мен обаче беше мускулест и решителен. Движеше се не точно пъргаво, а енергично. Стъпката му беше твърда, но в същото време лека. Той излъчваше жизнена сила и целеустременост. Образът, който си бях изградил, изобщо не съответстваше на истинския. Косата му беше по-дълга и не толкова побеляла, колкото беше останала в представите ми. Кожата му също не беше толкова мургава. Бях напълно сигурен, че лицето му беше с изострени, птичи черти, вероятно заради възрастта му. Но и това не беше така. Лицето му беше пълно, почти кръгло. От пръв поглед най-силно впечатление правеха тъмните му очи с особен, играещ блясък.
Нещо, което напълно бях пропуснал в досегашната си представа за него, беше атлетичното му телосложение. Широки плещи, стегнат корем; нозе, здраво стъпили на земята. Никаква слабост в коленете, ни треперене на ръцете. А аз бях останал с впечатлението, че съм забелязал леко треперене на главата и ръцете му, като че ли е бил притеснен и несигурен. Освен това си го бях представял висок около 1, 65 — поне седем-осем сантиметра по-малко от истинския му ръст, както се оказа.
Дон Хуан нямаше вид да се е изненадал, че ме вижда. Исках да му разкажа колко трудно ми е било да го открия. Щеше ми се да ме похвали за тези титанични усилия, но той просто се усмихна насмешливо.
— Важното не са твоите усилия — каза той. — Важното е, че намери моето място. Сядай, сядай — покани ме той, като посочи една от дървените каси под рамадата и ме потупа по гърба, но това не беше приятелско потупване.
Аз го усетих като потупване, но той всъщност изобщо не ме бе докоснал. Това привидно потупване предизвика у мен странно, неустойчиво усещане, за миг то се прояви съвсем ясно, но изчезна веднага, преди да съм осъзнал какво точно беше. На мястото му остана обаче необичайно спокойствие. Чувствах се в пълен покой. Умът ми стана кристално ясен. Не изпитвах никакви желания, никакви очаквания. Привичната ми нервност и изпотяване на дланите, съпътстващи целия ми живот, внезапно изчезнаха.
— Сега ще разбереш всичко, което смятам да ти кажа — произнесе дон Хуан и ме погледна в очите по същия начин, както на автогарата.
В обичайното си състояние аз бих сметнал такова заявление за формално, по-скоро риторично, но произнесено от неговата уста, то ме накара многократно и най-искрено да го уверя, че наистина ще разбера всичко, което ми каже. Той отново ме погледна в очите с жестока интензивност.
— Аз съм Хуан Матус — каза той, сядайки срещу мен на друг сандък, на около метър разстояние. — Това е моето име и го произнасям на глас, защото с него издигам мост, по който можеш да минеш до там, където съм аз.
Той отново се вгледа в мен, преди да продължи.
— Аз съм магьосник — каза той. — Принадлежа към приемствена линия магьосници, която съществува от двадесет и седем поколения насам. Аз съм нагуалът на моето поколение.