— Тази сдвоеност — продължи той — позволява на нагуала да извършва маневри, които доста затрудняват обикновения магьосник. Нагуалът например е познавач на тази сила, която ни крепи в едно цяло. Нагуалът може за миг да спре мислите си над тази сила или за частица от секундата да пренесе върху нея цялото си внимание и по този начин да накара друг човек да онемее. Това и направих с теб на автогарата, защото исках да възпра тази твоя канонада от аз, аз, аз, аз, аз, аз, аз. Исках ти да ме откриеш, затова спрях глупостите ти.
— Магьосниците от моята линия твърдят — продължи дон Хуан, — че самото присъствие на това сдвоено същество, нагуала, е достатъчно, за да ни прояснява нещата. Странното е обаче, че присъствието на нагуала прояснява нещата по доста завоалиран начин. Така стана с мен, когато се срещнах с нагуала Хулиан, моя учител. Неговото присъствие години наред ме хвърляше в смут, защото винаги когато бях край него, можех да мисля ясно, но щом си отидеше, аз отново ставах същия идиот, какъвто винаги съм бил.
— Аз имах рядката привилегия — продължи дон Хуан — да се срещна истински и да общувам с двама Нагуали. В продължение на шест години, по искане на нагуала Елиас, учителя на нагуала Хулиан, аз живях при него. Именно гой ме отгледа, така да се каже. Това беше рядка привилегия — можех да гледам направо от първия ред какво всъщност представлява един нагуал. Нагуалът Елиас и нагуалът Хулиан бяха с невероятно различни характери. Нагуалът Елиас беше по-спокоен, потънал в мрака на своето мълчание. Нагуалът Хулиан вечно говореше крайно словоохотливо и приповдигнато. Той сякаш живееше единствено за да заслепява жените. В живота му имаше повече жени, отколкото човек изобщо може да си представи. И въпреки това двамата удивително си приличаха по това, че вътре в тях нямаше нищо. Бяха празни. Нагуалът Елиас беше сборник от удивителни, пленяващи разкази за неведоми места. Нагуалът Хулиан беше сборник разкази, които можеха всекиго да развеселят дотолкова, че да се затъркаля по земята от смях. Опитах ли се обаче да уловя човека в тях, истинския човек, така както бих могъл да определя човека в моя баща или у всекиго от познатите ми, аз не намирах нищо. Вместо реална личност в тях имаше куп истории за непознати хора. Всеки от двамата имаше свои собствени наклонности, но крайният резултат беше един и същ — празнота, една празнота, която отразяваше не света, а безкрайността.
По-нататък дон Хуан обясни, че от мига, когато човек прекоси специфичния праг към безкрайността, независимо дали умишлено или неволно, както беше в моя случай, всичко, което се случва с него от тук нататък, вече не е единствено в негово собствено владение, а навлиза в света на безкрайността.
— Когато се срещнахме в Аризона, и двамата прекосихме специфичен праг — продължи той. — И решението за този праг не беше нито мое, нито твое, а на самата безкрайност. Безкрайността е всичко, което ни заобикаля. — Докато казваше това, той разтвори широко ръце. — Магьосниците от моята линия наричат това безкрайност, дух, тъмното море на осъзнаването и казват, че то е нещо, което съществува там някъде и управлява живота ни.
Наистина бях в състояние да разбирам всичко, което ми говореше, но в същото време нямах и представа за какво всъщност става дума. Попитах дали прекосяването на прага е било случайно събитие, породено от непредвидими обстоятелства, по волята на случая. Той отговори, че и неговите, и моите стъпки са били насочвани безкрайността и че обстоятелствата, които са изглеждали сякаш водени от случайността, всъщност са били направлявани от активната страна на безкрайността. Той я нарече намерение.
— Това, което ни събра с теб — продължи той, — беше намерението на безкрайността. Невъзможно е да се даде определение какво е това намерение на безкрайността и все пак него го има, също толкова осезаемо, както си ти или аз. Магьосниците казват, че това е трептене във въздуха. Преимуществото на магьосниците е, че знаят за съществуването на това трептене във въздуха и го приемат без никакви суетни. За магьосниците няма такова нешо като умуване, мъдруване, колебание. Те знаят, че единствената им възможност е да се слеят с намерението на безкрайността. И просто го правят.