— Много е трудно да работиш с хора с наднормено тегло — изтърси сякаш без връзка с разговора дон Хуан. Но всъщност не беше така — той просто се връщаше към темата, която беше подхванал, преди да го отклоня, като се блъснах в стената на къщата му. — Преди малко ти разтърси къщата ми като стенобитно гюлле — продължи тон, бавно клатейки глава. — Какъв удар! Удар, достоен за такъв масивен човек.
Изпитах неловкото усещане, че ми говори сякаш вече ме е отписал. Моментално започнах да се оправдавам. Той изслуша с любезна усмивка припрените ми оправдания, че теглото ми е нормално за моята костна структура.
— Вярно е, че имаш едра кост — съгласи се той с насмешлив тон. — И сигурно с най-голяма лекота би могъл да носиш още десетина кила, без никой — уверявам те, — никой да забележи. Аз поне едва ли бих забелязал.
Но подигравателната му усмивка определено говореше, че съм шишко. После ме запита как съм въобще със здравето и докато му отговарях, отчаяно се опитвах да предотвратя всякакви по-нататъшни коментари за теглото ми. Но той сам смени темата.
— Какво ново с твоите чудачества и откачености? — попита ме той небрежно.
Отговорих най-идиотски, че са наред. Той наричаше „чудачества и откачености“ колекционерските ми увлечения. По това време отново се бях разпалил от нещо, на което се бях наслаждавал цял живот — да колекционирам всичко, което може да се колекционира — списания, марки, грамофонни плочи, всякакви предмети от Втората световна война, като щикове, военни каски, флагове и тем подобни.
— Колкото до моите откачености, мога само да ти кажа, дон Хуан, че се опитвам да разпродам колекциите си — казах с топ па мъченик, принуден да прави нещо крайно непоносимо.
— Да см колекционер не е чак толкова лоша идея — каза той с вид, сякаш наистина го вярваше. — Проблемът не е в това, че си колекционер, а какво именно колекционираш. Ти събираш боклуци, предмет без никаква стойност, които те заробват също както любимото ти куче. Не можеш просто да станеш и да си тръгнеш, ако имаш да се грижиш за кучето си или да се притесняваш какво ли би се случило с колекцията ти, докато те няма.
— Сериозно търся купувачи, дон Хуан, повярвай ми — запротестирах аз.
— Не, не, не си мисли, че те упреквам или нещо такова — отвърна той. — Всъщност на мен ми допада колекционерският ти дух. Но просто не ми харесва какво събираш, това е всичко. Ще ми се обаче да използваме окото ти на колекционер. Бих ти предложил да направиш една колекция с истинска стойност.
Дон Хуан направи дълга пауза. Имаше вид като че ли търси нужните думи или пък това беше едно театрално, добре поставено колебание. Погледна ме с дълбоко проникващ поглед.
— Всеки воин има за свой дълг да прави специална колекция — продължи дон Хуан, — колекция, подредена в албум, която разкрива личността на воина и регистрира обстоятелствата от живота му.
— Защо наричаш това колекция, дон Хуан? — попитах аз, готов да споря. — И албум ли е всъщност?
— То е и двете — отвърна той. — Но преди всичко прилича на албум със снимки, направени от паметта; снимки на припомнянето на паметни събития.
— Тези паметни събития по някакъв особен начин ли са паметни? — попитах аз.
— Те са паметни, защото имат специално значение в живота на човека — отговори той. — Предлагам ти да събереш такъв албум, като вложиш в него пълния отчет па различни събития, които са имали много дълбоко значение за теб.
— Всяко събитие в живота ми е имало дълбоко значение за мен, дон Хуан! — убедено възкликнах аз и в същия миг усетих колко високопарно прозвуча.
— Едва ли — отвърна с усмивка той, явно изпитвайки огромно наслаждение от реакцията ми. — Не всяко събитие в живота ти е имало дълбоко значение за теб. Има обаче няколко, които явно са променили нещата за теб, осветили са пътя ти. Обикновено събитията, които променят пътя ни, са безлични, но и в същото време крайно лични.
— Не че искам да споря, дон Хуан, но повярвай ми, всичко, което ми се е случвало, отговаря на тези определения — казах аз, съзнавайки, че лъжа.
Още щом произнесох това, понечих да се извиня, но дон Хуан не ми обърна внимание. Все едно, че не бях казал нищо.
— Не мисли за този албум като за сбирка от банални изживявания или преразказ на житейските случки от всекидневието — каза той.
Поех си дълбоко дъх, затворих очи и се опитах да успокоя ума си, който отчаяно се бореше с неразрешимия ми проблем — съвсем определено не ми харесваха посещенията при дон Хуан, ни най-малко. В негово присъствие винаги се чувствах застрашен, С думите си той вечно ме поставяше натясно и не ми оставяше никаква възможност да покажа достойнствата си. Омръзна ми всеки път като отворя уста, да се оказвам в унизителното положение на глупак.