Едва ли имаше нещо, което да ми е било по-ясно от тези твърдения. За мен истинността на това, което ми говореше, до такава степен се подразбираше от само себе си, че не ми и хрумваше да се замисля как такива абсурдни твърдения могат да звучат толкова рационално. Знаех, че всичко, което ми казва дон Хуан, не само е очевидна истина, но и можех да я потвърдя, съотнасяйки я към собственото си съществуване. Аз знаех всичко това, което той ми казваше. Имах чувство, че вече съм изживял всяка подробност от нещата, които описваше.
Тогава този обмен помежду ни свърши. Имах чувство, че нещо в мен спадна като спукан балон. В този момент именно ми хрумна, че губя разсъдъка си. Бях заслепен от изумителните му твърдения и загубих всякакво чувство за обективност. Поради това припряно си тръгнах от дома на дон Хуан, с дълбокото чувство, че съм застрашен от някакъв невидим враг. Дон Хуан ме изпрати до колата. Той напълно разбираше какво става в мен.
— Не се притеснявай — каза той, слагайки ръка на рамото ми. — Не полудяваш. Това, което изпита, е леко потупване от безкрайността.
С течение на времето откривах потвърждения на нещата, които дон Хуан ми бе разказал за двамата си учители. Самият дои Хуан Матус беше точно такъв, каквито ги бе описал тях двамата. Дори бих казал, че той беше едно изключително съчетание от двамата — крайно спокоен и вглъбен, от една страна, и крайно открит и забавен — от друга. Най-точното описание за нагуал от всичко, което ми разказа в онзи ден, беше, че той е празен и че тази празнота отразява не света, а безкрайността.
По отношение на дон Хуан едва ли имаше нещо по-вярно от това. Неговата празнота отразяваше безкрайността. Той никога не изпадаше в гняв, никога не се самоизтъкваше. Нямаше и най-малката склонност да се оплаква или да се отдава на угризения. Неговата празнота беше празнотата на воина-пътешественик, стигнал до това ниво, когато никога нищо не приема като разбиращо се от само себе си. Воин-пътешественик, който нищо не подценява или надценява. Спокоен, дисциплиниран боец с такова изключително изящество, че ни един човек, колкото и внимателно да се вглежда, не би могъл да открие този шев, който свързва в едно цялата тази сложност.
Втора част
КРАЯТ НА ЕДНА ЕПОХА
ДЪЛБОКИТЕ ТРЕВОГИ НА ВСЕКИДНЕВНИЯ ЖИВОТ
Пристигнах в Сонора, за да се видя с дон Хуан. Трябваше да обсъдя с него най-сериозното събитие в живота ми. Имах нужда от неговия съвет. Едва влязъл в дома му, аз го поздравих припряно, седнах и се разбръщолевих за притесненията си.
— Спокойно, спокойно — каза дон Хуан. — Няма нищо страшно!
— Какво става с мен, дон Хуан? — попитах аз. Въпросът ми беше риторичен.
— Това е действието на безкрайността — отговори той. — В деня, когато ме срещна, се случи нещо с твоя начин на възприятие. И неспокойствието ти се дължи на подсъзнателното усещане, че твоето време е свършило. Ти вече го знаеш, макар и не с ума си. Усещаш липсата на време и това те прави нетърпелив. Знам го, защото ми се е случвало и на мен, и на всички магьосници от моята линия. В даден момент свършва цяла една епоха в моя живот, както и в техния. Сега е дошъл твоят ред. Просто времето ти е изтекло.
Тогава той поиска пълен отчет на всичко, което ми се е случвало. Каза, че това трябва да бъде пълен отчет, без да се пропускат и най-дребните подробности. Не искаше някакви бегли описания, а да извадя на бял свят пълното въздействие на всяко нещо, което ме е тревожило.
— Хайде да водим този разговор като по книга, както казват в твоя свят — продължи той. — Да навлезем в сферата на формалния разговор.
Дон Хуан обясни, че шаманите от древно Мексико развили идеята за формалните и неформалните разговори, използвайки и двата вида като средство за обучение и напътствия на учениците си. За тях формалните разговори били периодически обобщения на всичко, на което обучавали учениците си или им говорили. Неформалните разговори били всекидневни разяснения, при които нещата се обяснявали, без да се съотнасят към нищо друго освен към разглежданото явление.