— Магьосниците не задържат нищо в себе си — продължи той. — Принципът им е да остават празни и по този начин да изоставят крепостта на своето аз.
Започнах разказа си пред дон Хуан, като споделих, че обстоятелствата в моя живот никога не са ми позволявали да бъда интроспективен. Откакто се помня, всекидневието ми е било претъпкано от прагматични проблеми, изискващи незабавно решаване. Помня как любимият ми чичо веднъж каза колко се ужасил, като разбрал, че никога не съм получавал подаръци за Коледа или за рождения ми ден. Бях отишъл да живея в семейството на баща ми скоро преди чичо ми да заговори на тази тема. Той се хвърли да ми съчувства за това несправедливо отношение, дори ми поиска извинение, макар че той самият нямаше нищо общо с тези неща.
— Това е отвратително, моето момче — каза той, разтреперан от възмущение. — Искам да знаеш, че съм стопроцентово на твоя страна, когато настъпи моментът за изкупване на обидите.
Настояваше многократно да простя на хората, които са били несправедливи към мен. От думите му придобих впечатлението, че иска да ме настрои против баща ми с тези разкрития и да го обвини в липса на внимание и грижи към мен. Но той не забелязваше, че аз изобщо не се чувствах обиден. За да реагирам според неговите очаквания, аз трябваше да съм интроспективен човек, който би се засегнал от шиповете на психологически тормоз, насочени към него. Уверих чичо ми, че ще си помисля, но не в момента, защото сега приятелката ми, която ме чакаше в хола, ми даваше отчаяно знаци да побързам.
Така и не намерих случай да се замисля по този въпрос, но чичо явно трябва да е говорил с баща ми, защото получих подарък от него — спретнато опакован пакет с панделките му и всичко, заедно с картичка, на която пищеше: „Извинявай.“ Разопаковах го с нетърпеливо любопитство. В картонената кутия имаше красива играчка — малко корабче с ключе за навиване, закачено на комина му. Беше за малки дечица — да си играят, докато се къпят във ваната. Баща ми напълно беше забравил, че бях на петнадесет години и вече бях мъж във всички отношения.
Понеже и в зряла възраст аз бях все така неспособен на сериозна интроспекция, един ден възприех като нещо напълно ново това, че се озовах насред необяснима емоционална възбуда, която с времето определено се засилваше. Не й обръщах внимание, приписвайки я на естествените процеси в ума или тялото, които настъпват периодично без никаква причина или пък се задействат от биохимични процеси в самото тяло. Така че не се замислих над нея. Тази възбуда обаче продължи да се усилва и ме застави да помисля, че съм стигнал до момент в живота си, когато имам нужда от коренна промяна. Нещо в мен настойчиво изискваше да пренаредя отново живота си. Тази остра потребност да пренаредя всичко ми беше позната. Бях я изпитвал и в миналото, но от много отдавна беше задрямала.
Антропологията беше за мен призвание, на което се бях посветил така всеотдайно, че изобщо не си представях да зарежа следването си като част от предполагаемата ми коренна промяна. Изобщо не ми и хрумваше да напусна университета и да се заема с нещо друго. Първото, което ми дойде наум, беше, че може би трябва само да сменя университета и да се преместя някъде другаде, далеч от Лос Анжелис.
Преди да подхвана промяна от такъв мащаб, аз реших Да пробвам водата, така да се каже. Записах се за един летен университетски курс в друг град. Най-важното в този курс за мен бяха лекциите по антропология, изнасяни от виден специалист по индианците от района на Андите. Бях убеден, че ако съсредоточа изследванията си над област, която емоционално ми е по-достъпна, ще имам по-добра възможност да се занимавам сериозно с полева антропологическа работа, когато й дойде времето. Смятах, че познаването ми на Латинска Америка би улеснило достъпа ми до която и да било индианска общност там.
Едновременно със записването в курса започнах и работа като асистент-изследовател при един психиатър, по-голям брат на мой приятел. Той искаше да се направи анализ на извадки от записани отговори на млади мъже и жени за проблемите им, свързани с претоварване в обучението, неудовлетворени очаквания, неразбиране в семейството, неудачи в любовните отношения и т.н. и т.н. Записите бяха правени преди повече от пет години и подлежаха на унищожаване, но преди това на всяка касета се слагаше произволен номер, после психиатърът и неговият асистент-изследовател взимаха от списъка с произволни номера касети за прослушване и анализ.