През първия учебен ден в новия университет професорът по антропология говори за своите академични постижения и заслепи студентите с мащаба на познанията и публикациите си. Беше висок, строен мъж на около четиридесет и пет години, с шарещи сини очи. От външния му вид най-миого ме поразяваха очите — те изглеждаха огромни зад дебелите стъкла за късогледство и всяко око сякаш се въртеше в различна посока, когато обръщаше глава. Знаех, че това е невъзможно, но тази оптическа илюзия предизвикваше много неприятно впечатление. За антрополог той беше много добре облечен — по мое време антрополозите се славеха с крайно небрежното си облекло. Студентите описваха археолозите например като същества, потънали в датировки с въглерод-14, които обаче никога не се къпят.
По някакви необясними причини обаче истински го отличаваше не толкова външният му вид или ерудицията, а начинът, по който говореше. Той произнасяше всеки звук отчетливо и наблягаше на отделни думи, като ги удължаваше. Определено имаше чуждестранен акцент, но знаех, че това е маниерничене. Произнасяше едни изречения като англичанин, други — като проповедник-ривайвълист1.
Въпреки огромната си приповдигнатост той ме плени от самото начало. Чувството му за собствена значимост бе толкова натрапчиво, че се възприемаше като нещо безспорно още след първите пет минути на лекциите му, които винаги представляваха бомбастично изложение на знания, подплатено с неудържимо самоизтъкване. Имаше удивителна власт над аудиторията. Всеки от студентите, с които разговарях, обожаваше този изключителен човек. Сериозно започнах да мисля, че прехвърлянето ми в друг университет ще бъде лесно и спокойно, и от всяко положение напълно позитивно. Харесваше ми новото обкръжение.
В работата ми така се увлякох в прослушването на записите, че се промъквах в кабинета по всяко време и изслушвах не само извадки, а целите записи. Отначало направо се изумявах, че във всеки от записите сякаш чувах самия себе си. Но с течение на седмиците колкото повече записи прослушвах, толкова повече удивлението ми прерастваше направо в ужас. Всяко произнесено изречение, включително въпросите на психоаналитика, сякаш бяха мои. Всички тези хора говореха от дълбините на моето същество. Отвращението, което изпитвах, беше нещо съвсем ново за мен. Никога не бях си представял, че мога да се повтарям безкрайно във всеки мъж или жена, които слушах от записите. Чувството ми за собствена индивидуалност, утвърждавало се у мен още от раждането ми, рухваше неспасяемо под напора на това колосално откритие.
Тогава започнах един противен процес на самовъзстановяване. Несъзнателно правех най-нелепи опити за интроспекция; мъчех се да се измъкна от затрудненото си положение, като разговарях нескончаемо сам със себе си. Изравях от ума си всевъзможни доводи в подкрепа на чувството ми за неповторимост и после си ги повтарях на глас. Дори започна да ми се случва нещо небивало за мен: често се будех от това, че насън разговарям със себе си на висок глас, убеждавайки се в своята стойност и различие от другите.
И после, в един ужасен ден, претърпях още един съкрушителен удар. В малките часове на нощта ме разбуди настойчиво чукане на вратата. Не беше леко, плахо почукване, а от тези, които мои приятели наричаха „гестаповско“. Вратата едва не се изкърти от пантите. Скочих от леглото и отворих шпионката. На вратата блъскаше моят шеф, психиатърът. Изглежда, това, че бях приятел на по-малкия му брат, бе създало някаква близост помежду ни. Той без колебание ме бе приел за приятел и ето че сега стоеше пред вратата ми. Запалих лампата и отворих вратата.
— Заповядай, моля — поканих го аз. — Какво се е случило?
Беше три часа през нощта и от посивялото му лице и хлътнали очи разбрах, че е дълбоко разстроен. Той влезе и седна. Неговата гордост и наслада — гривата му от дълга черна коса — падаше по лицето му. Дори не понечи да я приглади назад, както обикновено я носеше. Аз много го харесвах, понеже беше по-възрастната версия на моя приятел от Лос Анжелис с тежките си черни вежди, проницателни кафяви очи, квадратна челюст и дебели устни. Горната му устна отвътре сякаш имаше втора гънка, която при определена усмивка създаваше впечатлението, че е двойна. Той обичаше да говори за формата на носа си и казваше, че е „нахален“ нос, който обича да се пъха навсякъде. Смятах го за безкрайно самоуверена И мнителна личност. Той самият твърдеше, че при неговата професия тези качества са плюс.
— Какво се е случило ли?! — повтори той троснато, а горната му двойна устна потреперваше. — Може да се каже, че тази вечер ми се случи всичко.
1
Revivalist (англ.). Свещеник, който пробужда религиозната вяра чрез пламенни евангелистки проповеди. — Бел, пр