Но някъде в мен имаше и един друг глас — глас, който идваше от много по-големи дълбини, по-далечен, почти недоловим. Насред разпаления ми, познат вътрешен диалог се чух да си казвам, че вече е твърде късно да се връщам назад. Но това, което долавях, не беше всъщност моят глас или мислите ми: по-скоро приличаше па непознат глас, който казваше, че съм навлязъл твърде далеч в света на дон Хуан и че той ми е нужен повече и от въздуха.
— Говори каквото си искаш — сякаш ми казваше гласът, — но ако не беше такъв егоцентрик, нямаше да се дразниш толкова.
— Това е гласът на другия ти ум — обади се дон Хуан, просто като че ли ми четеше мислите.
Тялото ми неволно подскочи. Толкова се стреснах, че очите ми се изпълниха със сълзи. Признах на дон Хуан естеството на цялото си объркване.
— Твоят конфликт е напълно естествен — каза той. — И повярвай ми, аз съвсем не се стремя да го изострям. Не съм такъв тип. Но бих могъл да ти разкажа какви неща ми е правил моят учител, нагуалът Хулиан. Ненавиждах го с цялото си същество. Бях много млад и виждах колко го обожават жените, отдаваха му се като на никой друг, а аз само като понечех да ги поздравя, те се наежваха като лъвици, готови да ми откъснат главата. Мен ме презираха, а него го обичаха. Как мислиш, че съм се чувствал тогава?
— И как си се справил с този конфликт, дон Хуан? — попитах с повече от истински интерес.
— Изобщо не съм се справил — заяви той. — Понеже този конфликт — или както щеш го наречи — беше резултат от битката между двата ми ума. Всеки от пас, човешките същества, има два ума. Единият е напълно наш и е като онзи едва доловим глас, който винаги ни носи ред, непосредственост, чувство за цел. Другият ум е чуждо устройство, внедрено ни отвън. Той ни носи конфликти, самоизтъкване, съмнения, безнадеждност.
Така силно се бях съсредоточил в собствения си поток от мисли, че напълно ми се изплъзна какво казваше дон Хуан. Можех ясно да си спомня всяка от думите му, но не улавях смисъла. Дон Хуан ме загледа право в очите и спокойно повтори каквото беше казал току-що. Но и този път не можах да уловя смисъла. Просто не можех да съсредоточа вниманието си пад думите му.
— По някаква странна причина, дон Хуан, не мога да се съсредоточа над това, което ми говориш — казах аз.
— Много добре разбирам защо не можеш — отвърна той широко усмихнат, — а и ти ще го разбереш един ден, в същия момент, в който разрешиш вътрешната си борба дали ме харесваш или не; деня, в който престанеш да бъдеш центърът на света — аз — аз_._
— А междувременно — продължи той, — нека оставим настрани въпроса за двата ума и да се върнем на идеята да изготвиш албума си с паметни събития. Ще добавя, че съставянето на такъв албум е упражнение по дисциплина и безпристрастност. Можеш да го приемаш като боен акт.
Твърдението на дон Хуан — че вътрешната ми борба дали искам да го виждам или не ще свърши, когато се разделя с егоцентризма си — за мен не решаваше нищо. Всъщност то дори още повече ме раздразни и обезсърчи. А когато дон Хуан заговори за албума като за боен акт, аз се нахвърлих на него с целия си гняв.
— Дори самата идея, че това е колекция от събития, ми е трудно разбираема — казах с негодувание аз. — Но когато на всичко отгоре наричаш това „албум“ и ми заявяваш, че такъв албум бил боен акт, това вече ми идва твърде много. Прекалено е неясно. А когато една метафора е неясна, тя губи смисъла си.
— Колко странно! За мен е точно обратното — спокойно отговори дон Хуан. — За мен това един такъв албум да бъде боен акт е най-смисленото нещо на света. Не бих искал моят албум от паметни събития да бъде каквото и да било друго освен боен акт.
Исках да поясня още моята гледна точка и да му кажа, че поначало схващам идеята за албум с паметни събития. Бях против само заплетения начин, но който го описваше. По онова време се смятах защитник на яснотата и функционалността в използването на езика.
Дои Хуан остави без коментар войнственото ми настроение. Само кимаше с глава, сякаш бе напълно съгласен с мек. И тук стана нещо непонятно — изпитах чувството, че или съм останал без капчица енергия, или съм получил гигантски прилив от енергия. Най-внезапно, без никакво усилие от моя страна, аз осъзнах колко безсмислено беше избухването ми. Стана ми безкрайно неловко.
— Какво ме овладява, за да се държа така? — попитах искрено дон Хуан. В този момент бях крайно объркан. Това осъзнаване така ме разтърси, че против волята си се разхлипах.
— Не се притеснявай от глупави дреболии — каза успокоително дон Хуан. — Всеки от нас, било мъж или жена, е такъв.