— Струва ми се, че да — излъгах аз.
— И какво ти каза? — попита той настойчиво.
— Не мога да мисля за това, дон Хуан — смутолевих аз.
— А ти пак си се върнал във всекидневното си съзнание — каза той и ме потупа силно но гърба. — Всекидневното ти съзнание пак те с надвило. Хайде да го поукротим, като поговорим за твоята колекция от паметни събития. Трябва да ти кажа, че подборът какво да сложиш в албума си съвсем не е лесна работа. Именно затова казвам, че този албум е боен акт. Трябва да го започваш наново поне десет пъти, преди да узнаеш какво да подбереш.
И тогава съвсем ясно разбрах, макар и само за секунда, че имам два ума; но тази мисъл беше толкова неуловима, че веднага ми се изплъзна. Усещах се неспособен да изпълня изискванията на дон Хуан. И вместо да приема снизходително своята неудача, аз й позволих да се превърне в страх. По това време главният стремеж в живота ми беше да се явявам винаги в добра светлина. Да претърпя някаква неудача беше равностойно на поражение — нещо абсолютно непоносимо за мен. И като не знаех как да реагирам на предизвикателството, което ми отправи дон Хуан, аз направих единственото, което наистина добре умеех: ядосах се.
— Имам нужда да помисля още над това, дон Хуан — казах аз. — Трябва да дам на ума си време да посвикне с идеята.
— Разбира се, разбира се — успокои ме дон Хуан. — Можеш да разполагаш с цялото време на света, но все пак побързай.
Тогава не говорихме повече на тази тема. Когато се прибрах у дома, аз напълно я забравих, докато един ден най-неочаквано, насред лекцията, която слушах, ме разтърси просто физически властната повеля да започна да издирвам паметните събития в живота си. Беше нещо като нервен спазъм, който раздруса цялото ми тяло от главата до петите.
Залових се съвестно за работа. Отне ми месеци да преровя изживяванията си, които смятах, че имат значение за мен. Когато прегледах колекцията си обаче, установих, че разполагам само е безплътни иден. При помнените събития бяха просто смътни отметки, конто си спомнях съвсем абстрактно. Изпитах крайно смущаващото подозрение, че съм бил създаден единствено да действам, без никога да се поспра и почувствам каквото и да било.
Едно от събитията, което най-много ми се изплъзваше, но исках на всяка цена да включа като паметно, беше денят, когато научих, че съм приет за аспирант в Калифорнийския университет. Лос Анжелис (УКЛА). Колкото и да се напрягах, не можех да си спомня какво съм правил този ден. Нищо интересно или неповторимо нямаше в него освен мисълта ми, че трябва да бъде паметен. Одобряването ми за аспирант би трябвало да ме е направило щастлив и горд от себе си, но не беше така.
Друг екземпляр от колекцията ми беше денят, когато едва не се ожених за Кей Кондор. Фамилията й поначало не беше Кондор, тя я беше сменила, защото се канеше да става актриса. Нейният пропуск към славата беше голямата й прилика с Керъл Ломбард. Този ден беше паметен в съзнанието ми не толкова заради събитията, които се случиха, а защото тя беше красива и искаше да се омъжи за мен. Беше с една глава по-висока от мен, което я правеше още по-интересна в моите очи.
Тръпнех от вълнение при представата как се венчавам с висока жена в църковна церемония. Взех под наем сив смокинг. Панталонът беше доста широк за ръста ми. Не чак като потури, но просто ми беше широк и това безкрайно ме притесняваше. Другото, което ме дразнеше, бе, че ръкавите на розовата риза, която купих специално за случая, ми бяха прекалено дълги, поне седем — осем сантиметра повече от мярката ми, и се налагаше да използвам ластици, за да не се смъкват. Всичко останало обаче беше съвършено — до момента, когато с гостите ми научихме, че Кей Кондор е размислила и няма да се яви.
Като добре възпитана млада дама тя ми изпрати по куриер бележка с извинение. Пишеше, че понеже не допуска мисълта за развод, не би могла да се свърже завинаги с човек, който не споделя напълно нейните възгледи за живота. Припомни ми, че винаги съм се подсмихвал, когато съм произнасял името „Кондор“, нещо, което говорело за пълно незачитане на личността й. Казваше, че е обсъдила с майка си този въпрос. И двете много ме обичали, но не достатъчно, за да ме приемат като част от семейството им. Добавяше, че двамата трябвало да проявим смелост и мъдрост и да сложим край на връзката си.
Състоянието па ума ми можеше да се окачестви като пълно вцепенение. Когато се опитвах да си възстановя този ден, не можех да си спомня дали съм се чувствал ужасно унизен, изтъпанчен пред всички онези хора в сивия си, взет под наем смокинг с възшироки панталони, и дали съм бил покрусен, загдето Кей Кондор не се омъжи за мен.