И тези две събития бяха единствените, които можах да отделя по-определено. Доста жалки примери бяха, но след като ги поразнищих, успях да измъдря някакъв философски смисъл в тях. Аз явно бях човек, който минава през живота, без да изпита нито едно истинско чувство, а подхожда към всичко от интелектуална гледна точка. Взимайки за модел метафорите на дон Хуан, аз дори си изградих своя собствена: човек, който живее живота си като чужд, винаги от гледна точка на това, което „би подобавало да бъде“.
Бях си решил например, че денят, когато ме приеха за аспирант в УКЛА, би трябвало да бъде паметен ден. И понеже не беше, аз се опитвах да му придам значимост, каквато всъщност съвсем не усещах. Нещо подобно беше и с деня, когато едва не се ожених за Кей Кондор. Той би трябвало да бъде опустошително изживяване, но всъщност не беше. В момента на припомнянето бях проумял, че в него няма нищо, и бях започнал най-усърдно да изграждам това, което би трябвало да съм изпитвал.
Щом пристигнах в къщата на дон Хуан, аз му представих двата си примера за паметни събития.
Топа е куп глупости — заяви той. — За нищо не стават. Тези истории имат отношение единствено към теб като личност, която мисли, чувства, плаче или пък изобщо нищо не чувства. Паметните събития от албума на един магьосник са неща, които могат да устоят изпитанието на времето, защото нямат нищо общо със самия човек, макар той да е в самата им сърцевина.
И завинаги ще бъде в сърцевината им, до края на живота му, а може би и след това, обаче не съвсем лично.
Думите му много силно ме потиснаха, изпитах чувство на пълен провал. По онова време откровено смятах дон Хуан за опърничав старец, който намира особена наслада в това да ме кара да се чувствам глупак. Напомняше ми за учителя от ателието по скулптура от художествената школа, която посещавах. Той обичаше да критикува и да намира недостатъци във всяка работа, която изпълняваха напредналите му ученици, и настояваше да ги поправят според препоръките му. Учениците се завъртаха малко около творбите си, преструвайки се, че ги поправят. Спомням си как след като му представяхме всъщност непипнатите си работи, той със сияещ вид възкликваше: „Е, сега е съвсем друга работа!“
— Не се разстройвай — обади се дон Хуан, сепвайки ме от вглъбяването в спомена ми. — Навремето и аз минах през същото. Години наред не само не знаех какво да избера, но и си мислех, че нямам никакви изживявания, от които да избирам. Струваше ми се, че никога нищо не ми се е случвало. Естествено, бяха ми се случвали всякакви неща, но в усилията си да защитавам представата за себе си, не ми оставаше нито време, нито нагласа да забележа каквото и да било.
— Можеш ли да ми кажеш по-конкретно, дон Хуан, какво не им е наред на моите истории? Знам, че не представляват нищо, но и всичко останало в живота ми е такова.
— Ще ти го повторя още веднъж — отговори той. — Историите от албума на един воин не са лични. Твоят разказ за деня, когато си бил приет за аспирантура, е не друго, а потвърждение, че смяташ себе си за център на всичко. Ти си чувствал, ти не си чувствал; ти си разбрал, ти не си разбрал. Схващаш ли какво искам да кажа? Целият разказ е все „ти“.
— Но може ли да бъде другояче, дон Хуан? — попитах аз.
— В другата си история ти почти се докосна до това, което искам, но после отново я превърна в нещо крайно лично. Знам, че можеш да добавиш още много подробности, но всички те ще бъдат само продължение на твоята личност, нищо повече.
— Честно казано, не разбирам какво имаш предвид, дон Хуан — възразих аз. — Всяка история, видяна през погледа на самия участник в нея, неминуемо е лична.
— Да, да, разбира се — каза той с усмивка, както винаги наслаждавайки се на недоумението ми. — Но тогава тя не е история за албума на един воин. Паметните събития, които сме се впуснали да издирваме, носят тъмния полъх на безличното. Просто са просмукани от него. Не знам как иначе да ти го обясня.
Тогава ми се стори, че изпитах миг на просветление и разбрах какво има предвид под „тъмния полъх на безличното“. Стори ми се, че има предвид нещо донейде злокобно. За мен „тъмното“ имаше такъв смисъл. И тогава му разказах една история от детството си.
Един от по-големите ми братовчеди следваше медицина. Като стажант един ден ме взе със себе си в моргата. Бе ме убедил, че един млад човек е длъжен да види мъртъвци, защото самата гледка е много поучителна с това, че демонстрира колко преходен е животът. Беше произнесъл безброй тиради, за да ме убеди да отида с него. Колкото по-дълго ми говореше за това какви незначителни ставаме в смъртта, толкова по-любопитно ми ставаше. Дотогава никога не бях виждал труп. Накрая любопитството ми да видя такъв надделя и отидох с него.