Той ми показа различни трупове, но само успя ужасно да ме уплаши. Не намерих нищо поучително или просветляващо в труповете. Бяха си направо най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал. А той, докато ми говореше, непрекъснато поглеждаше часовника си, сякаш чакаше някого, който всеки момент трябва да се появи. Явно искаше да ме задържи в моргата по-дълго, отколкото позволяваха силите ми. Но понеже поначало имах състезателен дух, реших, че той изпитва издръжливостта и мъжеството ми. Стиснах зъби и твърдо реших да остана до самия край.
Самият край обаче дойде по начин, какъвто не съм и сънувал. Един от труповете, наредени на мраморната маса, внезапно прохърка и се размърда под чаршафа, сякаш се канеше да стане. Този звук като от оригване беше толкова ужасен, че сякаш целия ме прогори и ще го помня до края на живота си. Братовчед ми, лекар и учен, обясни, че този труп е на човек, починал от туберкулоза и че дробовете му били така разядени от бацили, че останали огромни кухини, пълни с въздух, и когато температурата на въздуха се променяла, тялото се извивало, сякаш се опитва да стане или най-малкото като от конвулсии.
— Не, оше не си намерил каквото трябва — каза дон Хуан, поклащайки глава. — Това просто е разказ за твоя страх. И аз самият бих се уплашил до смърт; но такъв страх не може да озари ничий път. Но ми е любопитно какво стана с теб по-нататък?
— Взех да вия като на умряло — отвърнах аз, — а братовчед ми ме нарече пъзльо, задето бях скрил лице на гърдите му и целия го наповръщах.
Явно бях заорал в много мрачен пласт от живота ми. Другата история, която си спомних, беше с едно шестнадесетгодишно момче от гимназията — страдаше от някакво заболяване на жлезите и беше стигнал гигантски ръст. Но сърцето му не успявало да расте в съответствие с останалото тяло и един ден той почина от сърдечна недостатъчност. От някакво патологично любопитство отидохме с още едно момче в погребалното бюро.
Служителят, който май беше по-патологичен случай и от нас двамата, ни отвори задния вход и ни пусна да влезем. Показа ни своя шедьовър. Беше сместил огромното момче, е ръст над два метра и тридесет сантиметра, в ковчег за нормален човек, като му беше отрязал нозете. Показа ни как ги е подредил — сложил ги бе в ръцете му така, сякаш мъртвото момче бе обгърнало два трофея.
Ужасът, който изпитах, се равняваше на онзи, който бях изживял като малък в моргата, но този нов страх не беше физическа реакция; по-скоро беше реакция на психологически срив.
— Вече почти стигаш — проговори дон Хуан. — Но и тази история е твърде лична. Отвратителна е. Просто ти се повдига, но в нея виждам голям потенциал.
С дон Хуан се посмяхме над ужаса, който откривахме в ситуации от всекидневния живот. По това време аз вече безнадеждно бях затънал в тези мрачни пластове, на които се бях натъкнал и отприщил. Разказах му след това историята с най-добрия ми приятел, Рой Голдпис. Всъщност фамилията му беше полска, но с приятелите го наричахме Голдпис, защото до каквото и да се докоснеше, то се превръщаше в злато: страхотен бизнесмен беше.
Талантът му за бизнес го бе превърнал в свръхамбициозно същество. Искаше да бъде най-богатият човек на света. Разбра обаче, че тук конкуренцията е твърде сериозна. Според него само с труд той не би достигнал някой арабски шейх, на когото в това време му плащат годишно в злато, колкото е собственото му тегло. И преди претеглянето въпросният глава на секта се тъпчел за надебеляване, колкото можел да поеме.
Тогава моят приятел посвали летвата и реши да бъде най-богатият човек в Съединените щати. Конкуренцията и в този сектор беше свирепа. Слезе още едно ниво по-надолу: може би щеше да успее да стане най-богатият човек в Калифорния. Но и за това беше закъснял много.
Отказа се от надеждата си, че със своята верига пицарии и сладкарнички за сладоледи ще може да съперничи на солидните фамилии, конто владееха Калифорния. Примири се да стане най-богатият човек в Уудланд хилз, предградието на Лос Анжелис, където живееше самият той. За негова беда на същата улица, малко по-надолу от собствения му дом, живееше господин Марш, собственик на фабрика за най-качествените в Америка матраци и невъобразимо богат. Разочарованието му нямаше граници А амбицията му да постигне намисленото беше толкова силна, че накрая се отрази на здравето му. Един ден той почина от мозъчен аневризъм.
Неговата смърт беше причина за третото ми посещение в морга или погребално бюро. Съпругата на Рой ме помоли, като най-близкия му приятел, да се погрижа тялото му да бъде облечено както трябва. Отидох в погребалното бюро и там секретарят ме съпроводи до едно вътрешно помещение. Когато влязох, служител от бюрото, надвесен над висока мраморна маса, се занимаваше с покойника. С показалеца и кутрето, свил останалите пръсти към дланта, той в този момент натискаше силно нагоре ъгълчетата на горната устна на вече изстиналия труп. Когато върху мъртвото лице на Рой се очерта гротескна усмивка, служителят се извърна назад към мен и угоднически каза: „Надявам се, че ще останете доволен от всичко, сър.“