Съпругата на Рой — така и никога вече няма да разберем дали го обичаше или не — бе решила да го погребе с цялата пищност, която според нея заслужавал неговият живот. Бе поръчала най-скъпия ковчег — творение по специална поръчка, което приличаше на телефонна кабина. Идеята беше заимствала от някакъв филм. И Рой щеше да бъде погребан седнал, все едно че води бизнес-разговор по телефона.
Не останах на погребението. Тръгнах си, разкъсван от някаква крайно бурна реакция, смесица от безсилие и гняв; такъв тип гняв, който не можеш на никого да излееш.
— Наистина си доста мрачен днес — отбеляза със смях дон Хуан. — Но въпреки това, а може би тъкмо поради това, ги пече наближаваш целта. Почти я докосваш.
Не можех да се начудя колко променливо ставаше настроението ми всеки път, когато ходех при дон Хуан. Обикновено пристигах потиснат и раздразнителен, пълен със съмнения и мнителност. Скоро след това настроението ми обаче загадъчно се променяше, постепенно все повече се отпусках, докато накрая ставах така спокоен, както никога не съм бил във всекидневието. Новото ми настроение обаче продължаваше да се изразява със стария ми речник. Обичайният ми начин на говорене беше като на крайно неудовлетворен човек, който едва се сдържа да не започне да се оплаква на глас, но безконечните му жалби се долавят в тона, независимо в каква посока се обръща разговорът.
— Можеш ли да ми дадеш някакъв пример за паметно събитие от твоя албум, дон Хуан? — попитах аз с обичайния си тон па едва прикрита жалба. — Ако знаех очертанията на това, което ме караш да търся, сигурно щях да стигна до нещо. А така само се лутам безнадеждно в тъмното.
— Не се обяснявай толкова — каза дон Хуан със строг поглед. — Според магьосниците във всяко обяснение се крие извинение. Така че когато обясняваш защо не можеш да направиш едно или друго, ти всъщност се оправдаваш за неудачите си с надеждата, че който те слуша, ще бъде така любезен да прояви разбиране към тях.
Когато ме нападат, най-честата ми маневра винаги е била да изключа нападателите си просто като не ги слушам. Дон Хуан обаче имаше отвратителната способност да улавя като в капан цялото ми внимание. Както и да ме нападаше, каквото и да казваше, той винаги успяваше да прикове вниманието ми към всяка споя дума. В случая това, което каза за мен, ми беше крайно неприятно, защото си беше голата истина.
Избягвах погледа му. Както обикновено се почувствах сразен, но този път това беше по-особено поражение. То не ме разстройваше така, както би ме тревожило в света па всекидневния живот или ако бях пристигнал току-що в дома му.
След продължително мълчание дон Хуан отново заговори.
— Няма да ти дам пример за паметно събитие от моя албум, а ще направя нещо по-добро — каза той. — Ще ти приведа паметно събитие от твоя собствен живот, и то такова, което със сигурност може да влезе в колекцията ти. Или, иначе казано, ако аз бях на твое място, положително бих го включил в колекцията си с паметни събития.
Помислих, че дон Хуан се шегува, и глупаво се разсмях.
— Нищо смешно няма — скастри ме той. — Говоря сериозно. Ти веднъж ми разказа една история, която попада право в целта.
— Коя история, дон Хуан?
— Историята за „фигурите пред огледалото“ — каза той. — Разкажи ми я пак. Но я разкажи с всички подробности, които можеш да си спомниш.
Започнах да му разказвам набързо тази история. Той ме прекъсна и настоя да започна разказа отначало, много по-задълбочено и подробно. Опитах още веднъж, но той не остана доволен от изпълнението ми.
— Хайде да се поразходим — предложи той. — Когато вървиш, ти си много по-точен, отколкото като седиш. Това не е лоша идея — когато разказваш нещо, да се разхождаш напред-назад.
Бяхме седнали, както обикновено денем, под рамадата в къщата му. Аз си бях създал навика да сядам винаги на едно и също място, облегнал гръб на стената. Дон Хуан сядаше също някъде под рамадата, по никога на едно и също място.
Тръгнахме на разходка в най-лошото време на деня — по пладне. Дон Хуан ми даде старата сламена шапка, както винаги като излизахме в слънчевия пек. Дълго вървяхме в пълна тишина. Опитвах се с все сили да си припомня всички подробности на историята. 11а връх пладне седнахме в сянката на един храсти и аз отново му разказах цялата история.