Явно в това, което казваше дон Хуан, имаше нещо толкова опустошително, че в този момент стомахът ми наистина се разбунтува.
След известна пауза, достатъчна за да се посъвзема, аз попитах дон Хуан:
— Но защо магьосниците от древно Мексико, пък и всички днешни магьосници, въпреки че виждат хищниците, не правят нищо срещу тях?
— Нито ти, нито аз не можем нищичко да им направим — каза дон Хуан със сериозен, печален глас. — Единственото, което можем да правим, е да дисциплинираме себе си до такава степен, че те да не ни закачат. Ти би ли могъл да накараш приятелите си да преминат през цялата тази сурова дисциплина? Ще ти се изсмеят и ще те подиграват, а по-агресивните ще ти избият от главата тия щуротии. Не толкова, защото няма да ти повярват. В дълбините на всеки човек се таи наследеното от памтивека интуитивно знание за съществуването на хищниците.
Моят аналитичен ум заприлича на йо-йо — ту ме напускаше, ту се връщаше, напускаше ме и се връщаше. Всичко, което ми говореше дон Хуан, ми изглеждаше абсурдно, невероятно. В същото време беше най-смисленото нещо, толкова просто. Това обясняваше всяко противоречие, за което можех да се сетя. Но как можеше човек да приеме всичко това па сериозно? Дон Хуан ме тласкаше в пътя на една лавина, която щеше да ме завлече окончателно в пропастта.
Отново ме обля като вълна чувството за заплаха. Вълната не идваше от мен, но някак си беше едно цяло с мен. Дон Хуан ми правеше нещо по тайнствен начин позитивно и в същото време ужасяващо негативно. Усетих го като опит да изтръгне гънката ми обвивка, която сякаш бе залепена за мен. Беше втренчил неподвижно в мен немигащ поглед. Накрая отмести очи и заговори, без повече да ме гледа.
— Обхванат ли те съмнения до опасен предел — каза той, — направи нещо съвсем прагматично: изключи осветлението. Проникни в мрака, вгледай се какво ще видиш.
Той стана, за да загаси осветлението. Спрях го.
— Не, не, дон Хуан — възкликнах аз. — Не го гаси! Вече съм наред.
Беше ме обхванало съвсем необичайното за мен чувство — страх от тъмно. Само при мисълта за тъмно настръхнах. Определено знаех нещо подсъзнателно, но за нищо на света не бих се докоснал до това знание, още по-малко да го извадя на повърхността!
— Ти видя пробягващите сенки на фона на дърветата — каза дон Хуан, докато се наместваше в креслото. — Това е чудесно. Иска ми се да ги видиш и тук, в стаята. Ти нищо не виждаш. Просто долавяш пробягващи силуети. За толкова ти стига енергията.
Страхувах се, че дон Хуан ще стане и ще угаси осветлението. Той точно това направи. Само две секунди по-късно аз вече пищях до скъсване. Не само зърнах тези пробягващи силуети, но и ги чух да жужат в ушите ми. Дон Хуан се превиваше от смях и запали лампата.
— Ама че темпераментно момче! — каза той. — Пълно неверие, от една страна, а от друга — завършен прагматик. Трябва да се оправиш с тази вътрешна борба. Иначе ще се издуеш като огромна жаба и ще се пръснеш.
Дон Хуан продължи да забива шипа все по-дълбоко.
— Магьосниците от древно Мексико — каза той — виждали хищника. Те го нарекли летач, защото се носи из въздуха. Хич не е приятна гледка. Той е огромна сянка от непроницаем мрак, черна сянка, която се мята във въздуха, а после се стоварва на земята. Магьосниците от древно Мексико доста си блъскали ума откъде може да се е взела тя на Земята. Те смятали, че до определен момент човекът трябва да е бил едно съвършено, цялостно същество, дълбоко проницателно, способно на чудеса на осъзнаване — неща, които днес са само митове и легенди. И после, изглежда, всичко изведнъж изчезнало, за да имаме днес един улегнал, благоразумен човек.
Искаше ми се да се ядосам, да го нарека параноик, но някак си здравомислието ми, което винаги беше готово да излезе на повърхността, сега го нямаше. Нещо в мен беше преминало отвъд предела, когато си задавах любимия ми въпрос: „Ами ако всичко това е истина?“ Тази нощ дълбоко в себе си възприемах като истина всяко нещо още в момента, когато го казваше, но в същото време и със същата сила всичко ми се струваше пълен абсурд.
— Какво говориш, дон Хуан? — проговорих едва чуто. Нещо стискаше гърлото ми и едва можех да дишам.
— Говоря ти, че това срещу нас не е обикновен хищник. Той е много хитър и организиран. Следва методична система, която ни прави негодни за нищо. Човекът, предназначен да бъде магическо същество, вече е лишен от всякаква магия. Сега той е просто парче месо. Мечтите му вече не са мечти на човек, а мечти на парче месо: банални, изтъркани, слабоумни.