Абсолютно бях потресен от твърденията му. Реших, че дон Хуан или е луд за освидетелстване, или ми разкрива нещо толкова страховито, че всичко в мен се смрази. Успях да забележа обаче колко бързо си възстанових силата да отхвърля всичко, което ми казваше. След миг на паника аз се разсмях, сякаш дои Хуан ми беше разказал анекдот. Дори се чух да казвам:
— Дон Хуан, дои Хуан, ти направо си непоправим!
Дои Хуан явно разбираше всичко, което изпитвам. Поклати глава и вдигна очи към небето в знак на престорено отчаяние.
— И съм дотолкова непоправим — каза той, — че смятам да нанеса още един удар над ума на летача, който носиш в себе си. Смятам да ти разкрия една от най-изумителните тайни в магията. Искам да ти разкажа за едно откритие, за чието установяване и потвърждаване на магьосниците са им били нужни хиляди години.
Той ме погледна и се усмихна дяволито.
— Умът на летача отлита завинаги — каза той, — когато магьосниците успеят да сграбчат вибриращата сила, която ни удържа в едно цяло като конгломерат от енергийни полета. Ако магьосникът издържи това напрежение достатъчно дълго, умът на летача е победен и отлита. И точно това ще направиш сега: ще се вкопчиш в енергията, която те държи като едно цяло.
Проявих най-необяснимата реакция, която можех да си представя. Нещо в мен буквално се разтърси като от удар. Обхвана ме абсолютно непонятен страх, който веднага свързах с религиозното си възпитание.
Дон Хуан ме огледа от глава до пети.
— Боиш се от Божия гняв, нали? — попита той. — Успокой се. Този страх не е твой; това е страхът на летача, понеже знае, че ще направиш точно това, което ти казвам.
Думите му ни най-малко не ме успокоиха. Почувствах се още по-зле. Направо се тресях, неспособен да се овладея.
— Не се притеснявай — каза спокойно дон Хуан. — Знам от опит, че тези пристъпи отминават много бързо. Умът на летача изобщо не умее да се съсредоточава.
Както предсказа дон Хуан, след миг всичко свърши. Ако повторя пак, че бях потресен, това би било много слабо казано. За първи път в целия ми живот, било с дон Хуан или сам, аз просто загубих всякаква представа кое какво е. Искаше ми се да стана от креслото и да се поразтъпча, но се страхувах до смърт. Бях изпълнен с най-рационални доводи, а в същото време изпитвах съвсем детински страх. Цялото ми тяло се покри с ледена пот и задишах дълбоко. Бях отприщил в себе си най-страховита картина: черни, пробягващи сенки подскачаха навсякъде наоколо, накъдето и да се обърнех.
Затворих очи и отпуснах глава на страничната облегалка на креслото.
— Загубих всякакъв ориентир, дон Хуан — казах аз.
— Тази вечер ти наистина успя тотално да ме объркаш.
— Теб те разкъсва вътрешна борба — каза дон Хуан.
— В дъното на душата си ти знаеш, че си неспособен да отхвърлиш договора, според който една толкова неотделима част от теб — блестящата обвивка на осъзнаването — трябва по невъобразим начин да служи за източник на препитание за някакви също толкова невъобразими същества. А друга част от теб въстава против това с цялата си мощ.
— Бунтът на магьосниците — продължи той — е, че отказват да спазват договори, в сключването на които не са участвали. Никой изобщо не ме е питал съгласен ли съм да ме изядат същества с друг вид съзнание. Просто родителите ми са ме въвели в този свят в качеството на храна, също както те самите са били, и толкова.
Дон Хуан стана от креслото и се протегна.
— Седим тук вече четири часа. Време с да влезем в къщи. Мисля да похапна. Искаш ли да ядеш с мен?
Отказах му. Стомахът ми се противеше.
— По-добре си лягай — каза той. — Май доста опустошителна атака беше.
Нямах нужда да ме уговаря повече. Стоварих се в леглото и заспах като умрял.
Когато след известно време се върнах в дома си, мисълта за летачите вече ми беше станала фикс-идея. Бях стигнал до пиво, когато чувствах, че дон Хуан е напълно прав за тях. Както и да опитвах, не можех да опровергая логиката му. Колкото повече размишлявах над това, колкото повече си говорех и наблюдавах себе си, както и познатите ми, толкова по-силно се убеждавах, че нещо ни прави неспособни за каквато и да било дейност, отношения или мисли, в центъра на които да не е нашето „аз“. Единствената ни грижа — и на мен, и на всеки, когото познавах или с когото разговарях — беше вечно за себе си. И понеже не можех да намеря обяснения за такава всеобща хомогенност, повярвах, че ходът на мисли на дон Хуан разяснява това по най-подходящ начин.
Задълбочих се в литература с митове и легенди. При четенето ми се случи нещо, което никога преди не бях изпитвал — във всяка от тези книги просто осезаемо се долавяше хомогенният ум. Стиловете се различаваха, но скритата зад думите тенденция беше същата — дори когато темата беше нещо толкова абстрактно като митове и легенди, авторите винаги се изхитряха да вмъкнат по нещо за себе си. И тази хомогенна тенденция, скрита зад всяка от тези книги, не се дължеше на сходство в заявените теми на книгите; тя си беше нещо като самообслужване. Никога преди не бях изпитвал такова чувство. Придадох реакцията си на влиянието на дон Хуан. Пред мен неизбежно възникваше въпросът: дали виждам това под неговото влияние или наистина има един чужд ум, който ни диктува всичко, което правим? По необходимост бях склонен по-скоро да го отхвърля, но след това започвах безумно да се мятам от отхвърляне към приемане и пак отхвърляне. Нещо в мен знаеше, че всичко, което ми разказа дон Хуан, беше енергетичен факт, но пък нещо друго, също тъй важно в мен, знаеше, че всичко това е глупост. Крайният резултат от моята вътрешна борба беше едно лошо предчувствие: усещането, че над мен надвисва някаква опасност.