— Трябва да подчертая, че идеята е много смахната и ще срещне безмерна съпротива у теб — каза той. — Предварително те предупреждавам, че няма да я приемеш лесно. Но това, че е особена, не бива да те възпира. Ти се занимаваш с обществени науки, значи умът ти е винаги готов за изследвания, нали?
Дон Хуан най-безсрамно ме занасяше. Знаех го, но това не ме притесняваше. Може би от това, че вървеше много бързо, и аз трябваше с огромни усилия да му насмогвам, сарказмът му просто отскачаше от мен и вместо да ме раздразни, той ме разсмиваше. Неразделеното ми внимание бе фокусирано над нещата, които говореше, и насекомите престанаха да ми досаждат или защото бях възнамерил бариера от енергия около себе си, или защото бях толкова погълнат от думите на дон Хуан, че повече не забелязвах бръмченето им.
— Та странната идея — каза той отмерено, оценявайки ефекта от думите си — е, че всяко човешко същество на тази земя, изглежда, има едни и същи реакции, едни и същи мисли, едни и същи чувства. Изглежда, всички хора откликват повече или по-малко еднакво на едни и същи дразнители. Тези дразнители, изглежда, са донякъде завоалирани от езика, на който говорят, но повдигнем ли воала, откриваме, че абсолютно едни и същи проблеми затормозяват всеки човек на Земята. Бих искал да се позаинтересуваш от това, естествено като учен, и да видиш дали не можеш да намериш формално обяснение за тази хомогенност.
Дон Хуан събра няколко вида растения. Някои от тях едва се забелязваха, бяха по-скоро от типа на мъхове и лишеи. Отворих пред него торбата му и продължихме, без да разговаряме повече. Когато набра достатъчно растения, той пое обратно към къщи, като вървеше пак така бързо. Каза, че иска да почисти и разпредели растенията, преди да са увехнали много.
Замислих се дълбоко над задачата, която ми беше очертал. Отначало се опитах да изровя в паметта си някакви статии или доклади по този въпрос. Реших да се заема с такова изследване и като начало да изчета всички достъпни ми материали на тема „национален характер“. Темата кой знае защо ме ентусиазира и изпитах желание веднага да потегля за в къщи и да се заема със задачата, която ми бе поставил. Но преди да стигнем до неговата къща, дон Хуан седна на една висока тераса с изглед над цялата долина. Помълча още известно време. Не беше се запъхтял и се чудех защо спря да поседне.
— Твоята задача за деня — заговори внезапно дон Хуан с тон, който не предвещаваше нищо хубаво — е едно от най-тайнствените неща в магията, нещо, извън пределите на езика, недостъпно за обяснения. Днес излязохме с теб на разходка, разговаряхме, защото тайната на магията трябва да се потулва във всекидневния живот. Тя трябва да идва от нищото и да се връща в нищото. В това е изкуството на воина-пътешественик: да мине през иглено ухо незабелязан. Така че приготви се — облегни здраво гръб на тази скала, по-далеч от ръба. Аз съм до теб в случай, че ти прилошее или паднеш.
— Какво се каниш да правиш, дон Хуан? — попитах аз с толкова явна тревога, че сам си дадох сметка и понижих глас.
— Искам да кръстосаш нозе и да навлезеш във вътрешно мълчание — каза той. — Да кажем, че искаш да откриеш какви статии можеш да приведеш в доказателство или опровержение на това, което ти предложих да изследваш в твоята научна среда. Навлез във вътрешно мълчание, но не заспивай. Това не е пътешествие в тъмното море на осъзнаването. Това е виждане от вътрешното мълчание.
Доста трудно ми беше да навляза във вътрешно мълчание, без да заспя. Борех се с едно почти непреодолимо желание да заспя. Накрая успях и се намерих да се взирам към дъното на долината през обгърналия ме непроницаем мрак. И тогава видях нещо, което ме смрази до мозъка на костите. Видях гигантска, може би петметрова сянка, която подскачаше във въздуха и падаше на земята с безшумно тупване. Усещах тупването с костите си, но не го чувах.
— Те действително са тежки — каза ми на ухо дон Хуан. Държеше ме за лявата ръка с всички сили.
Видях нещо, наподобяващо мътна сянка, която шава по земята, после прави друг гигантски скок, дълъг към петнадесет метра, и отново се приземява със същото зловещо безшумно тупване. С все сили се мъчех да не загубя концентрацията си. Страхът ми надвишаваше всичко, което бих могъл да използвам рационално като описание. Бях приковал поглед в подскачащата сянка в дъното на долината. После дочух абсолютно своеобразно бучене — някаква смесица от пърхане на криле и бръмченето на неточно настроен радиоприемник и тупването, което последва, беше нещо незабравимо. То ни разтърси и двамата с дон Хуан до мозъка на костите — гигантската мътно черна сянка се приземи направо в краката ни.