— Не се страхувай — властно каза дон Хуан. — Съхрани вътрешното си мълчание и тя ще изчезне.
Тресях се от главата до петите. Ясно съзнавах, че ако не задържа вътрешното си мълчание в действие, мътната сянка ще ме покрие като одеяло и ще ме задуши. Без да загубя непроницаемия мрак около себе си, аз изпищях с цялата мощ на гласа си. Никога не бях изпитвал такава ярост и такова неописуемо безсилие. Мътната сянка направи нов скок, направо в дъното на долината. Аз продължавах да пищя, ритайки с крака. Исках да отблъсна от себе си това, което можеше да дойде да ме погълне, каквото и да беше то. Изпаднах в толкова силна нервна криза, че загубих представа за времето. Може да съм припаднал.
Когато дойдох на себе си, лежах на леглото си в къщата на дон Хуан. На челото ми беше сложена хавлиена кърпа, напоена с ледена вода. Изгарях в треска. Една от жените-магьосници от групата на дон Хуан разтриваше гърба, гърдите и челото ми със спирт, но това не ми носеше облекчение. Огънят, който ме изгаряше, идваше от дълбините ми. Пораждаше го ярост и безсилие.
Дон Хуан се смееше така, сякаш това, което ставаше с мен, беше най-забавното на света. Смехът направо изригваше от него в нескончаеми пристъпи.
— Никога не бих помислил, че ще вземеш толкова присърце виждането на летача — каза той.
Той ме хвана за ръка и ме заведе в задната част на къщата, където ме натопи в огромна вана с все дрехите, обувките и часовника ми.
— Часовникът ми, часовникът ми! — извиках аз. Дон Хуан се преви от смях.
— Не би трябвало да носиш часовник, когато идваш при мен — каза той. — Виж как го изпорти сега!
Свалих си часовника и го поставих на ръба на ваната. Знаех, че е водоустойчив и нищо няма да му стане. Потапянето във ваната страхотно ми помогна. Когато дон Хуан ме извади от ледената вода, вече що-годе се бях овладял.
— Абсолютно абсурдно зрелище! — само повтарях аз, неспособен да се отърва от това твърдение.
Хищникът, който ми бе описал дон Хуан, съвсем не беше добронамерен. Беше изключително тежък, огромен и бездушен. Чувствах презрението му към нас. Несъмнено той ни беше прекършил преди много векове и ни беше направил, както каза дон Хуан, слаби, уязвими и покорни. Съблякох мокрите си дрехи и се завих в едно пончо, седнах на леглото си и най-истински се разплаках, но не за себе си. Аз имах моята ярост, моето непреклонно намерение, които нямаше да му позволят да ме погълне. Плачех за моите близки, особено за баща ми. Никога до този момент не бях си давал сметка, че толкова много го обичам.
— Той никога не е имал късмет — чух се да повтарям отново и отново, като че ли думите не бяха мои. Горкичкият ми баща, най-внимателният човек, когото познавам, толкова нежен, толкова добър и толкова безпомощен.
Четвърта част
НАЧАЛО НА ОКОНЧАТЕЛНОТО ПЪТЕШЕСТВИЕ
СКОКЪТ В ПРОПАСТТА
Към равното плато водеше само една пътечка. Когато се изкачихме на него, видях, че не е толкова обширно, както ми бе изглеждало от далеч. Растителността по платото беше същата като в подножието на планината: посърнали зелени храсти, опитващи се да наподобяват дървета.
Отначало не забелязах бездната. Едва когато дон Хуан ме поведе нататък, видях, че платото завършва с пропаст. Откъм изток и юг склоновете на планината бяха заоблени и ерозирали; откъм запад и север обаче тя изглеждаше като отсечена с нож. От ръба на пропастта видях дъното на пролома, може би на около двеста метра дълбочина. Обрасло беше със същия наподобяващ дървета храсталак.
Обходих платото и открих, че всъщност не беше плато, а просто равното било на внушително по размери възвишение. Цяла верига по-ниски хълмове на север и юг от върха ясно показваха, че са били част от огромен каньон, прорязан преди милиони години от вече несъществуваща река. Гребените на каньона бяха разядени от ерозия. На някои места направо бяха изравнени със земята. Единственото недокоснато място беше там, където бях застанал аз.
— Всичко е твърда скала — обади се дон Хуан, сякаш прочел мислите ми. Посочи с брадичка дъното на пролома. — Падне ли нещо от ръба долу, ще се разбие на парчета в скалното дъно.
Така започна разговора ни с дон Хуан на билото на планината този ден. Преди да отидем там, той ми бе казал, че земните му дни са изтекли. Той заминаваше в своето окончателно пътешествие. От това съобщение се почувствах опустошен. Направо загубих всякакъв контрол над себе си и навлязох в блаженото състояние на фрагментираност, което навярно изпитва човек след психически срив. Само една сърцевина в мен запази целостта си — моето аз от детството ми. Всичко останало беше смътно и неопределено. Толкова дълго останах фрагментиран, че единственият изход беше отново да се разединя.