След това започна най-своеобразно взаимодействие между различните нива на осъзнаване. Дон Хуан, неговият сподвижник дон Хенаро, двамата му ученици Паблито и Нестор и аз се изкачихме на платото. С Паблито и Нестор бяхме там, за да изпълним последната си задача в ролята на ученици — да скочим в пропастта — едно във висша степен тайнствено действие, което дон Хуан ми бе обяснявал на различни нива на осъзнаване, но то и до ден днешен оставаше енигма за мен.
Дон Хуан се пошегува да извадя бележника си и да започна да си водя записки за последните ни мигове заедно. Той леко ме бодна в ребрата и ме увери, сдържайки смеха си, че това ще бъде съвсем на място, понеже съм поел по пътеката на воина-пътешественик именно със записки.
Дон Хенаро се включи в разговора и каза, че преди нас други воини-пътешественици са заставали на същото било, потегляйки към неизвестното. Дон Хуан се обърна към мен и с мек тон каза, че скоро аз ще навляза в безкрайността с помощта на личната си сила и че те двамата с дон Хенаро са тук само за да се сбогуват с мен. Дон Хенаро пак се намеси и каза, че аз също съм там, за да се сбогувам с тях.
— Веднъж навлезеш ли в безкрайността — каза дон Хуан, — ти повече не можеш да разчиташ на нас да те върнем обратно. Тогава ще трябва ти да вземеш решение. Само ти можеш да решиш дали да се върнеш или не. Трябва също да те предупредя, че малцина воини-пътешественици се връщат след този тип среща с безкрайността. Безкрайността е невероятно примамлива. Воинът пътешественик установява, че нищо не го привлича да се върне в този свят на хаос, принуда, шум и мъка. Трябва да знаеш, че решението дали да останеш или да се върнеш не е въпрос на разумен избор, а на намерение.
— Ако решиш да не се върнеш — продължи той, — ти ще изчезнеш, сякаш земята те е погълнала. Но ако решиш да се върнеш, трябва да затегнеш колана и да изчакаш, както подобава на истински воин-пътешественик, докато не приключи задачата ти, каквато и да е тя, и все едно дали с успех или поражение.
Тогава нещо едва доловимо се промени. Започнах да си спомням лица на хора, но не бях сигурен дали изобщо съм ги виждал; в ума ми се разрастваше странно чувство на тъга и обич. Вече не чувах гласа на дон Хуан. Копнеех за тези хора, които искрено се съмнявах дали изобщо съм срещал. Внезапно ме завладя най-непоносима обич към тези хора, които и да бяха те. Чувствата ми към тях бяха неизразими с думи и въпреки това не можех да определя кои са те. Аз само чувствах присъствието им като на хора, с които съм живял друг един живот преди или съм виждал в сънища. Долових, че външният им вид се изменя; отначало станаха високи, после съвсем малки. Но същността им си остана непроменена — същото това нещо, което пораждаше непоносимата ми привързаност към тях.
Дон Хуан дойде до мен и ми каза:
— Бяхме се разбрали, че ще останеш в съзнанието от всекидневния свят. — Гласът му беше суров и властен. — Днес имаш да изпълниш съвсем конкретна задача — продължи той, — последната брънка от дълга верига; и трябва да подходиш към нея изключително с разума си.
Никога не бях чувал дон Хуан да ми говори с такъв тон. В миг сякаш беше друг човек, и все пак напълно привичният. Смирено му се подчиних и се върнах към всекидневното си съзнание, обаче без да си давам сметка, че го правя. В този ден ми се струваше, че съм се подчинил на дон Хуан от страхопочитание.
После дон Хуан ми заговори с обичайния си тон. Каза, че същността на воина-пътешественик е смирението и действеността — да действа, без да очаква нищо, и да противостои на всичко, което се изпречва на пътя му.
В този момент отново превключих на друго ниво на осъзнаване. Умът ми се съсредоточи над мисълта или чувството за мъката. Разбрах, че съм сключил с някакви хора договор да умра заедно с тях, а не знаех кои са. Чувствах и без сянка на съмнение, че е грешка да умра сам. Мъката ми стана нетърпима.
Дон Хуан заговори.
— Ние сме сами — каза той, — това е нашето състояние. Но да умреш сам, не означава да умреш самотен.
Поех си няколко пъти дълбоко въздух, за да пооблекча напрежението си. Докато дишах дълбоко, умът ми се проясни.
— Големият проблем при нас, мъжете, е нашата неустойчивост — продължи той. — Когато осъзнаването ни започне да се разраства, то се издига като ствол точно от центъра на сияйната ни същност, от земята нагоре. Този ствол трябва да достигне значителна височина, преди да можем да се опрем на него. По това време от живота ти като магьосник ти лесно губиш контрол над новото си осъзнаване. И загубиш ли го, ти забравяш всичко, което си правил и виждал по пътеката на воин-пътешестееник, защото умът ти веднага се връща към всекидневното ти съзнание. Обяснявал съм ти, че задачата на всеки магьосник-мъж е да разработва и използва отново всяко нещо, което е правил и виждал по пътя на воина-пътешественик, докато е бил на нови нива на осъзнаване. Проблемът на всеки магьосник-мъж е, че лесно забравя, защото осъзнаването му губи новото си ниво и веднага пада обратно на земята.