— Разбирам съвсем точно какво говориш, дон Хуан — казах аз. — Май сега за първи път наистина разбирам напълно защо забравям всичко и защо по-късно си спомням всичко. Винаги съм смятал, че тези превключвания се дължат на някакво лично мое патологично състояние; сега знам защо стават тези промени и все пак не съм в състояние да го изразя с думи.
— Не се грижи за думите — каза дон Хуан. — Ще можеш да изразиш с думи всичко, което искаш, когато му дойде времето. Днес трябва да действаш от вътрешното си мълчание, от това, което знаеш, без да знаеш. Ти съвършено добре знаеш какво трябва да правиш, но това знание още не се е формулирало напълно в мислите ти.
На ниво конкретни мисли или усещания разполагах само със смътното чувство, че знам нещо, което не е част от разума ми. И тогава изпитах съвсем отчетливо чувството, че съм направил огромна стъпка надолу; сякаш нещо в мен пропадна, беше почти като удар. Знаех, че в този миг съм навлязал в друго ниво на осъзнаване.
Тогава дон Хуан ми каза, че е задължително воинът-пътешественик да се сбогува с всички хора, които оставя зад себе си. Трябва да произнесе своето сбогом с висок и ясен глас, така че чувството и викът му да се запечатят завинаги в тези планини.
Доста дълго се колебах не защото се стеснявах, а защото не знаех на кого по-точно да благодаря. Напълно се бях проникнал от убеждението на магьосника, че воинът-пътешественик не може на никого за нищо да бъде задължен.
Дон Хуан ми беше втълпил аксиомата на магьосниците: „Воините-пътешественици се отплащат изискано, щедро и с несравнима лекота за всяка оказана им услуга, за_всяко внимание. Но този начин те се освобождават от бремето на това да бъдат задължени някому.“
Аз бях заплатил или бях в процес на отплащане на всеки, който ме бе почел със своите грижи или съучастие. Бях направил толкова подробен преглед на живота си, че не остана камък необърнат. Искрено бях убеден, че не съм задължен повече на никого за нищо. Изразих пред дон Хуан това убеждение и сегашното си колебание.
Дон Хуан каза, че действително съм направил най-подробен преглед на живота си, но добави, че все още не съм изплатил дълговете си.
— Ами твоите призраци? — продължи той. — Тези, които вече не можеш да докоснеш?
Той знаеше за какво говори. В течение на моя преглед аз бях му разказал всяка случка от живота си. От стотиците случки той отдели три като примери на задълженост, поета още в ранната ми възраст, и към тях добави задължението ми към човека, благодарение на когото се бях срещнал с него самия. Дълбоко в сърцето си бях благодарил на моя приятел и бях почувствал някак, че моите благодарности са приети. Другите трима бяха останали само история в живота ми.
Единият от тях беше човек, когото познавах като малък. Казваше се Леандро Акоста. Той беше най-заклетият враг на дядо ми, неговият бич божи. Дядо ми непрекъснато го обвиняваше, че му краде пилетата от птицефермата. Акоста не беше скитник, просто нямаше постоянна, определена работа. Той беше нещо като отцепник от обществото, живееше според случая, като се наемаше на различна работа: човек за всичко, знахар, ловец, събираше билки и насекоми за местни знахари и лечители, доставяше всякакви птици или животни за препариране или за продавачите на екзотични животни.
Хората смятаха, че изкарва много пари, но не е в състояние нито да ги спестява, нито да ги вложи в нещо. И приятелите, и хулителите му смятаха, че би могъл да завърти най-доходния бизнес в района с нещата, които умееше най-добре — събиране на билки и лов, — но че е жертва на особено душевно заболяване, от което никога не го свърта на едно място и не може да се залови с нищо за по-продължително време.
Един ден, както се разхождах в покрайнините на дядовата ферма, забелязах, че някой ме гледа измежду гъстия храсталак в края на гората. Беше господин Акоста. Клечеше в най-гъстите храсти и ако не беше острият ми поглед на осемгодишно момче, щеше да остане напълно незабелязан.
„Нищо чудно, че според дядо идва да краде пилета“, помислих си аз. Сигурен бях, че никой освен мен не можеше да го забележи; той беше абсолютно замаскиран от своята неподвижност. Пък и аз по-скоро усетих, отколкото видях разликата между храстите и неговия силует. Приближих се към него. Изключително бях заинтригуван защо едни хора го отхвърляха така яростно, а други горещо го обичаха.