— Искам да убивам хората и после да ги изяждам.
— Всички хора ли?
— Не. Само мъжете.
— Искаш ли да ти стана психоаналитик? — тя впи устни в рамото му. — Дявол да го вземе! — възкликна гневно Фолджър. — Има ли кръв?
Валери обърса устни с ръка.
— Такъв си пъзльо.
— Слушай, сладурано, имам нисък праг на болката — обясни Фолджър.
— Не ме наричай сладурано — рече тя. — Аз съм акула.
— Акула.
Сетне се любиха отчаяно.
— Защо не дойдете да вечеряте с нас? — попита го Инга. — На лодката имаме местни консерви.
— Ето едно нещо, което ми липсваше тук — отвърна Фолджър.
— Заповядайте, тогава.
— Като гост на Протектората?
— Като почетен гост.
Пътят свърши. Под краката им се простираше селото. Наричаха го „селото“, просто защото на острова нямаше никакви други поселища. Няколкостотин жители, сгушени в глинени колиби по дължината на залива.
— Каква пустош — възкликна Пер. — Колко души живеят тук.
— По-малко от овцете. Препитават се предимно с лов на тюлени и риба.
— Примитивно съществувание — заключи Инга.
— М-да — кимна замислено Фолджър.
— Ако можеше да станеш каквото си поискаш в морето — попита го веднъж Валери — Какво би си избрал?
Фолджър винаги се чувстваше объркан от подобни въпроси. Все не можеше да намери подходящия отговор.
— Не знам. Може би делфин?
— Загуби — тя се разсмя в мрака.
— Защо? — в гласа му се долови раздразнение.
— Делфините ловуват на стадо. Нападне ли ги акула — скупчват се като овце. Те са страхливци.
— Не са. Делфините са същества с изключително висок интелект. Събират се за да си помагат взаимно.
— Страхливци! — продължаваше да се смее тя.
Недалеч от тях групичка деца се бяха събрали край изкопана в земята дупка. Пер погледна към тях, вдигна изненадано вежди и закрачи натам.
— Искам да видя какво правят — подхвърли той през рамо.
Децата бъркаха с пръчки в мътната вода. Не по-дълги от палец риби плуваха вътре, като вкопчваха миниатюрните си зъби една в друга.
— Какво е това? — попита Инга.
— Новородени акули — отвърна Фолджър. — Някой от рибарите вероятно е докарал бременна тигрова акула и е хвърлил матката на децата. Няма да изкарат дълго в локвата.
— Страхотни са! — възхити се Пер. — Толкова малки и толкова злобни.
— Обикновено първата, която напусне утробата изяжда останалите.
— Не е ли прекрасно? — попита Инга. — Един организъм, създаден да се бори.
Борбата в локвата почти бе утихнала. Повечето малки акули плуваха обърнати наопаки. Децата почакаха още малко и после заблъскаха яростно с пръчки по повърхността на водата.
— Островитяните ненавиждат акулите — рече Фолджър.
Тя изпищя на сън и се вкопчи като обезумяла в него. Фолджър едва я удържа и после започна да я гали по косата. Тялото й постепенно се отпусна, конвулсиите изчезнаха.
— Нещо лошо ли сънува?
Тя кимна и се притисна към него.
— И аз ли бях там?
— Не. Не знам. Не съм сигурна.
— Какво стана?
Тя се поколеба.
— Плувах. Те — някакви непознати хора — ме измъкнаха от водата. Проснаха ме на груб бетонен под. Не ми достигаше вода, морето беше далеч… — тя преглътна мъчително. — Божичко, как бих пийнала нещо!
— Ей сега.
— Усещах как се стичат последните капки океанска вода от мен. А после нещо започна да ме разкъсва отвътре. Ужасна, раздираща болка в гърдите…
— Ще ти донеса нещо за пиене — Фолджър я потупа по ръката.
— Но защо? — запита Пер. — Акулите не са прекалено агресивни, нали?
— Не бяха. Допреди войната. От тогава схватките стават все по-чести. Преди рибарите и акулите кръстосваха морето на лов за риба. Сега ловуват по между си.
— А вие? — попита го Инга.
— Помагам им. Познавам добре всички морски хищници. В края на краищата — това ми е работата.
Пътят направи широк завой и неусетно навлязоха в селото. На малкия пристан беше привързана блестящата алуминиева лодка на новопристигналите. От двете й страни се полюшваха прогнили рибарски канута.
— Сами ли дойдохте? — попита ги Фолджър.
— Само той и аз — кимна Инга.
— Ние сме доста ефективен тандем — Пер сложи ръка на рамото й.
Минаха покрай една къща с широко отворена врата. Вятърът вдигаше облаци прах на прага.
— Изоставена ли е? — попита Инга.
— Стар островен обичай — отвърна Фолджър. — Църквата тук е само едно полузабравено понятие. Свещеникът се вясва насам не повече от веднъж в годината — той посочи отворената врата. — Стопанинът на тази къща загина преди няколко дни в морето. Семейството ще държи вратата отворена една седмица, каквото и да е времето. За да може душата му да намери убежище, докато настъпи време да се отправи на небето.