Казанова се изправи, за да приведе в изпълнение изреченото намерение. Барон Фон Лангенау остана със съзнанието, че донякъде е върнал на граф Дьо Сен Жермен за спомена от парка на Версай.
Когато присъстващите започнаха да се разотиват, тръгнаха си и двамата мъже. След кратко време стояха пред задната врата на малка, невзрачна къщица, от чийто комин въпреки късния нощен час видяха да се издига гъст тъмен пушек, в който от време на време се примесваха проблясващи в червено и синьо искри.
Лангенау почука по особен начин, след което вратата се отвори от само себе си и по същия начин се затвори след влизането им. Като прекосиха един къс, тесен коридор, те се озоваха в окадено ниско помещение, чиято обстановка го охарактеризираше като лаборатория. Сред множество епруветки, реторти, тигели и разни чудновато оформени съдове клечеше едно дребно, сухо човече, което наглед не се поинтересува от влезлите, а продължи да наблюдава застиването на някаква металическа течност, излята в пясъчна форма. Едва когато се намираше в състояние на втвърдяване, то се надигна да поздрави пришълците. Това стана просто и със сърдечност. В него нямаше нищо от маниерите на шарлатана.
— Как стана, хер барон — попита, — че ви виждам днес толкова късно у дома си?
— Исках да ви представя сеньор Казанова, който вероятно скоро ще има случай да ангажира вашето изкуство.
— Сеньор Джакомо Казанова от Венеция?
— Да — отговори споменатият. — Ще ме извините, че името Ван Холмен ми е непознато!
— Вие сте приятел на госпожа Д’Орфе от Париж, нали?
— Да. Познавате ли дамата?
— Кореспондирам си с нея. Тя често ми е писала за вас. Всеки момент очаквам един мъж, когото преди няколко седмици сте видели при нея.
— Мога ли да попитам кой е този мъж?
— Граф Дьо Сен Жермен.
— А! — извика удивено Казанова. — Към своите приятели ли го числите?
— Аз? Хм-м! — Химикът гордо поклати глава. — Стотици хора го почитат почти като бог, ала аз го смятам за един умен шарлатанин, който добре умее да превръща за себе си дукатите на други в шестнайсеткаратово злато. Сега той е тук и посредством слугата си ме уведоми, че малко след полунощ ще ми направи едно посещение. Любопитен съм да науча какво го води при мен.
— Това е една щастлива случайност — отговори барон Фон Лангенау. — Именно заради графа дойдохме при вас. Той е натоварен, или поне така си дава вид, да заложи скъпоценните камъни от френската корона срещу сумата от сто милиона и оставя за гаранция най-големия диамант с молба за незабавно наброяване на сто хиляди гулдена. Казвам ви го, защото зная, че ще си мълчите. Приятелството между графа и краля на Франция трябва да е много искрено и изпълнено с доверие.
— Да — прибави Ван Холмен, — или вярата на графа в наивността на други хора е също толкова голяма. Аз отгатвам желанието, което искате да изразите към мен, така че не е необходимо да го казвате. Чувате ли? Звъни се! Трябва да е той. Влезте в този кабинет. Той няма да забележи присъствието ви.
Отвори една скрита зад зимника врата и вкара двамата мъже в една малка камерка, отделена от лабораторията само с тънка стена, така че можеше да се чува всяка изговорена в нея дума. Те доловиха шума от вратите, а после станаха свидетели на кратък, но важен разговор.
— Вие сте Вай Холмен?
— Да.
— Аз съм граф Дьо Сен Жермен.
— Тъй!
Сен Жермен много вероятно беше очаквал да направи впечатление със споменаването на името си. Простото «тъй» на химика, изглежда, го подразни.
— Вие май изобщо не сте чували за мен? — попита сухо и отблъскващо.
— Не е много, което съм чул.
— Толкова повече тепърва ще чуете! Дойдох да ви предложа една добра сделка.
— В какво се състои?
— Слушали ли сте за моята прочута аква бенедета?
— Да.
— Трябваше да дам от нея на краля на Франция и маркиза Дьо Помпадур. Запасът ми отива към края си, а кралят ме помоли за подновяване на дозата. За приготовлението на водата се нуждая от напълно обзаведена лаборатория и понеже не нося своите апарати, ви умолявам да ми отстъпите вашата за един час. Ще запазя сегашното й състояние и като награда за вашата любезност ви предлагам този диамант. Получих го във Виена от граф Дзобор. Струва си своите хиляда и двеста гулдена.
— А съставките за вашата аква бенедета?
— Нося ги в джоба на наметалото си.
— На вашите услуги съм. Тъкмо приключих с моите занимания и сега ще ви запозная с приборите.
Последва инструкция, след което Ван Холмен добави:
— Сега ви напускам. Разполагайте се свободно. Когато ви дотрябвам, дръпнете звънеца!