Червеното знаменце — рязко нагоре и двете — настрани — надолу. Трепна ротата, пръсна се, затрака с подкованите си ботуши по бронята.
Може би ротата се сбогуваше с мен, може би демонстрираше наученото пред проверяващите, може би просто злобата напираше и по никакъв друг начин не беше възможно да се изрази. Ех, да беше включил някой секундомера си! Но и без секундомер в този момент, знаех, че моята рота бие рекорда на дивизията, а може би и на още по-високо ниво. В този момент знаех, че в свитата на полковника има много истински танкисти и че всеки сега се любува на моите азиатци. И аз самият съм виждал много рекорди в танковите войски и зная цената на такива рекорди. Виждал съм и счупени ръце, и избити зъби. Но на момчетата им вървеше в този момент. И някак си предварително знаех, че нито един няма да се подхлъзне, да се спъне от немислен скок в люка. Знаех, че и никой няма да си притисне пръстите. Не в този момент.
Десетте двигателя завиха в хор. Аз съм в командирския люк. Сега бялото знаменце горе в ръката ми означава: „Готов съм!“ В отговор виждам девет други знаменца: Готов! Готов! Готов! Рязък кръг над главата ми и отчетлив жест в източна посока: „След мен!“
Всичко това е просто. Елементарно. Примитивно ли е? Да. Но никакво радиоразузнаване не може да открие едновременното придвижване дори на четири танкови армии. А срещу другите видове разузнаване има също толкова примитивни, но неотразими начини за прикритие. И затова ние винаги се появяваме внезапно. Добре или зле, но внезапно. Дори в Чехословакия, дори със седем армии едновременно.
Проверяващият полковник се качи на транспортьора си. Свитата — след него. Бронетранспортьорът изрева, рязко зави и тръгна към военното градче по друг път.
Свитата на полковника явно го мрази. В противен случай биха му подсказали, че той трябва да се движи плътно зад моя танк. Та аз сега съм никой. Самозванец. Да ми се повери рота, е все едно началникът на полицията да повери извършването на арест на някой бивш полицай, изгонен от работа След като ти е дошла на ум такава идея, то поне бъди редом, та да се намесиш навреме. Ако вече си предал ротата някому, ако не умееш да я управляваш, бъди поне редом, за да натиснеш спирачките овреме. Но никой не подсказа на полковника, че той си е поверил живота в ръцете на младия старши лейтенант. А старши лейтенантът, отстранен от власт, може да направи каквато си иска мръсотия, той е страничен човек в ротата. Ти ще трябва да отговаряш. Пък може и всички в свитата да знаеха, че старши лейтенантът ще доведе ротата, без каквито и да било произшествия? Знаеха, че старши лейтенантът няма да проваля полковнишката съдба?
А би могъл…
6
Често се случва така — пляснат дивизията с камшика на бойната тревога, излезе тя сред простора и хайде — обратно. В това има дълбок смисъл. Така се изработва навикът. На истинското задание дивизиите ще тръгнат както на обикновено учение — без емоции. И същевременно противникът губи бдителността си. Съветските дивизии излизат често и внезапно от военните си градчета. Противникът престава да реагира на това.
Пътищата са задръстени с танкови колони. Ясно е, че са дали отбой на цялата дивизия едновременно. Кой знае колко дивизии са били вдигнати днес по бойна тревога и колко от тях сега се връщат във военните си градчета! Може само нашата дивизия да е, може да са три дивизии, а може — и пет. Кой знае, може и сто дивизии едновременно да са вдигнали.
Край портала на военното градче свири оркестър.
Командирът на нашия полк, бащицата, стои на танк — посреща колоните си. Погледът му е опитен, придирчив. Достатъчен му е един поглед, за да оцени ротата, батареята, батальона и техните командири. Настръхват командирите под оловния му поглед. Як мъжага е той, портупеят му е закопчан на последните дупки, едва го обхваща. А краищата на исполинските му ботуши са резнати отзад — по друг начин не може да вкара могъщите прасци. Юмрукът му е като чайник. И с този чайник той маха на някого. Сигурно на командира на трети мотострелкови батальон, чиито бронетранспортьори сега се вмъкват в лакомото гърло на портала. Ето, минометната батарея на този батальон мина през вратата и сега е мой ред. И макар да знам, че всичките ми танкове карат след мен и макар сега да ми е безразлично така ли е или не, вече не съм им командир, в най-последния момент аз се оглеждам: да, всичките са, нито един не е изостанал. Командирите на всички танкове ловят погледа ми. А аз отново се обръщам рязко напред, отмятам дясната си ръка към черния шлем и командирите на всичките останали девет танка отчетливо повтарят този древен военен поздрав.