Паркът гърми. През портала един влекач тегли разбит бронетранспортьор. Изстреляните гилзи дрънчат. Бучат огромните „Урали“, препълнени догоре с празни снарядни сандъци. Електрозаваряването хвърля искри за поздрав. На сутринта всичко трябва да блести и да сияе. А засега — мръсотия, мръсотия наоколо, шум и грохот, като на голям строеж. Не можеш да различиш войника от офицера. Всичките са в комбинезони, всички са мръсни, всички псуват. И сред този хаос върви старши лейтенант Суворов. И всички млъкват. Танкистите с изцапаните лица гледат подире ми. На всеки е ясно — старши лейтенантът отива да го свалят. Никой не знае за какво е изхвърчал. Но всеки знае, че напразно го свалят. Всеки има такова чувство. В друг момент в чуждите роти не биха забелязали старши лейтенанта, а и да го забележеха, щяха да се направят, че не са. Щяха да си бърникат в двигателите, излагайки на показ изцапаните си с масло задници. Но човекът отива да го свалят. И затова чуждите, непознати танкисти вдигат за поздрав изпоцапаните си ръце към мърлявите пилотки. И аз им козирувам. И им се усмихвам. И те ми се усмихват — и по-лошо има, дръж се.
А оттатък стената на парка е цялото военно градче. Кестените — трима души да ги обхванат. Новобранците крещят някаква песен високо, но нестройно. Стараят се, но не ги бива още. Един смелчага ефрейтор отвреме навреме им крясва по нещо. Ето и новобранците ми козируват. Теленца са си още. Нищо още не разбират. Старши лейтенантът за тях е много голям началник, далеч по-голям от ефрейтора. А щом като ботушите ми така особено блестят, някакъв празник сигурно ще има…
Ето го и щабът. Тук винаги е чисто. Винаги е тихо. Стълбата е мраморна. Румънците са строили преди войната. По всички коридори има килими. А ето я и полукръглата зала, залята от светлина. В непробиваем за куршумите прозрачен конус, запечатаното с гербови печати, е знамето на полка. Под знамето е застинал часови. Късият плосък щик разпилява последния слънчев лъч, посипва го като искри по мрамора. Козирувам пред знамето на полка, а часовият под знамето не помръдва. Та той е с автомат. А въоръженият човек не използва никакви други форми за поздрав. Оръжието му е и поздравът към всички останали.
Куриерът ме води право по коридора в кабинета на командира на полка. Това е странно. Защо не при началник-щаба? Куриерът почука на командирската врата. Влезе, като я затвори плътно след себе си. Веднага излезе и мълчаливо ми направи път — влизайте.
Зад дъбовата командирска маса седи непознат, дребен на ръст подполковник. Забелязах го днес в свитата на проверяващия полковник. Ама че работа, чудя се, къде е бащицата ми, къде е началникът на щаба? И защо подполковникът седи на командирския стол? Нима положението му е по-високо от това на бащицата? Ами, разбира се, че е по-високо. Иначе нямаше да седи зад масата му.
— Седнете, старши лейтенант — предлага подполковникът, без да изслуша рапорта ми.
Седнах. На крайчеца на стола. Знам, че сега ще последват гръмки думи и ще се наложи да стана. Затова и гърбът ми е изправен. Все едно, че стоя в строя, на парад.
— Доложете, старши лейтенант, защо се усмихвахте, когато полковник Ермолов ви сваляше от ротата.
Гледам подполковника, новата му якичка на вече поизносената, но чистичка и изгладена гимнастьорка. Какво да му отговориш?
— Не знам, другарю подполковник.
— Жал ли ти е да се разделяш с ротата?
— Жал ми е.
— Ротата ти работеше майсторски. Особено най-накрая. А за стената — всички са съгласни: по-добре е тя да се събори, отколкото целият полк да се изложи на удар. Стената лесно се възстановява…
— Вече я възстановиха.
— Ето какво, старши лейтенант, казвам се подполковник Кравцов. Аз съм началникът на разузнаването на 13-а Армия. Полковник Ермолов, който те свали от ротата, си мисли, че той е началник на разузнаването. Но е свален, макар още да не се досеща за това. Аз съм назначен на неговото място. Сега обикаляме дивизиите. Мисли си, че той проверява, а в действителност аз поемам работата, запознавам се със състоянието на разузнаването в дивизиите. Всичките му решения и заповеди нямат никаква сила. Разпорежда се всеки ден, а вечер аз представям документите си на командирите на полковете и дивизиите и всичките му заповеди стават невалидни. Не се досеща за това. Не знае, че крясъците му са като шумоленето на гората. В системата на Съветската Армия и на цялата ни държава той вече е нула, частно лице, неудачник, изхвърлен от армията без пенсия. Заповедта за това ще му бъде обявена скоро. Така че неговата заповед за свалянето ти от ротата няма никаква сила.