— Ти някога спиш ли?
Не съм и забелязал как на прага е изникнал подполковник КравЦов.
— Понякога, а вие?
— И аз понякога — Кравцов се смее. Знам, че той всяка вечер седи до късно или пък със седмици се губи из подчинените му поделения.
— Да те проверя ли?
— Да.
— Къде се намира 406-то тактическо изтребително тренировъчно крило на ВВС на САЩ?
— В Сарагоса, Испания.
— Какво влиза в състава на 5-ти армейски корпус на САЩ?
— 3-та бронетанкова, 8-ма механизирана дивизии и 11-ти броне-кавалерийски полк.
— Като начало не е зле. Внимавай, Суворов, скоро ще има проверка, ако не се справиш с работата, ще те изгонят от щаба. Мен няма да ме изгонят, но и аз ще си получа заслуженото.
— Старая се, другарю подполковник.
— А сега отивай да спиш.
— Може да се поработи още час.
— Казах, отивай да спиш. Не ми трябваш и откачен.
3
След две седмици, когато подполковникът-прогнозист беше в щаба на окръга, ми се наложи да работя вместо него. За един ден и две нощи подготвих първата си разузнавателна прогноза: два тънки машинописни листа със заглавие: „Предполагаема бойна активност на 3-ти корпус на Бундесвера за предстоящия месец“. Началникът на разузнаването ги прегледа и ми заповяда да ги предам в първи отдел. Всичко мина някак делнично. Никой не ме похвали, но и никой не се присмя на творението ми.
4
Въздушната струя вдига документите по масите. Подполковниците ги притискат с тела — да не хвръкнат. За всяка хартийка можеш да си докараш по 15 години затвор. Без да се почука, вратата на кабинета се отваря докрай. На вратата стои лейтенант.
— Здравейте, Константин Николаевич — усмихват се подполковниците на лейтенанта. Красив е лейтенантът: висок, широкоплещест Ноктите му са розови, изпилени. Към лейтенанта в щаба се обръщат само по собствено и бащино име. Положението му е за завиждане — адютант на начачник-щаба на армията. Ако просто бъде наречен „другарю лейтенант“, ще прозвучи като обида. Затова — Константин Николаевич.
— Разместванията — небрежно подхвърля Константин Николаевич. Може разбира се да каже: „Началник-щабът вика офицера по разместванията с доклад за промените в групировката на противника през изтеклата нощ“. Но може и по-просто да стане — както го направи Константин Николаевич: кратко, с леко презрение.
Бързо събирам шифрованите съобщения в папката. Генералският адютант поомеква, дори се усмихва: „Не бързай като пърле пред, майка си“.
Зъбите на подполковниците се белват от адютантската шега. Щабни псета. Пазите топлите си места, а? А аз това не ще го търпя. Нямам какво, освен веригите си да губя.
— Без простащини, лейтенант.
Лицето на адютанта се опъна. Подполковниците млъкнаха, впериха в мен зверски погледи. Глупак, парвеню, простак. Как само разговаряш с адютанта? С Константин Николаевич? Тук да не ти е батальонът! Тук е щабът! Специален нюх трябва да имаш тук. И на нас беля ще докараш, селянино недодялан!
Излизам от кабинета, без да пусна пред себе си генералския адютант. И никога няма да го пусна! Голяма работа, адютантче! Генералски прислужник! Ти някога виждал ли си войник на огнева позиция? На стрелбището? Когато в ръцете му е автомат с патрони, а ти държиш само червено знаменце в ръката си? Почувствал оръжието, войникът върви към мишената и една мисъл го мъчи: дали да не пусне един дълъг откос по командира си? Десетки пъти през живота си съм прекарвал през огневата позиция всеки свой войник. И не веднъж съм виждал съмнението във войнишките очи: по шперплата ли да стреля или да се наслади на истинска смърт? А ти, адютантче, водил ли си войници на огнева позиция? А виждал ли си ги на четири очи сред полето, в гората, на студа, в планините? А войнишката злоба зървал ли си? Ами случвало ли ти се е ни в клин, ни в ръкав да завариш цялата рота пияна и с бойно оръжие? Ти, адютантче, правиш кариерата си върху меките килими и не се ежи на Витя Суворов. Бих търпял, ако беше капитан или поне на една възраст с мен. А ти си сополанко, момче, поне с година си по-млад от мен.
В коридора генералският адютант ме настъпи сякаш случайно болезнено по крака. Очаквах някакъв номер и бях готов за него. Вървях малко напред и вляво от адютанта. И затова ударих рязко назад с десния си лакът. Попаднах на нещо меко. Нещо в адютанта избълбука. Той изохка, загълта с отворена уста въздух, сви се, облегна се на стената. Бавно се разкършва. По-висок от мен е и с по-едър кокал. Китките на ръцете му са огромни. С такава китка сигурно преспокойно и баскетболна топка се държи. Но коремчето му се оказа слабичко. А може просто да не е очаквал удара. Ех, адютантче, глупак излезе. Винаги трябва да очакваш удар. Всеки момент. Тогава и ефектът няма да е толкова съкрушителен.