Адютантът бавно се изправя, без да откъсва поглед от ръката ми. А аз съм разперил двата си пръста като буквата „V“. Във всички страни този жест означава победа, а при нас: „Зъркелите, мръснико, ще ти извадя“.
Вдига се той бавно по стената, без да откъсва поглед от разперените ми пръсти. И разбира, че сега високият му покровител не може да му бъде защита. Сами сме в празния коридор, като единоборците на древното бойно поле, когато преди началото на кървава битка от двете неизброими армии са излезли по средата им само двама и ще се бият един друг. Той е по-висок и по-широк от мен, но знае в момента, че аз вече съм се простил със суетата си и че съм готов да платя за победата си каквато и да е цена, дори със собствения си живот. Той вече знае, че на всяко негово действие или дори дума аз Ще му отвърна със страшния удар на разперените си пръсти в очите му и веднага ще го хвана за гърлото, така че повече да не преглътне.
Той, без да мига, бавно вдига ръцете си към гърлото и, напипвайки вратовръзката, я поправя.
— Началник-щабът очаква…
— Ви.. — подсказвам му.
— Началник-щабът ВИ очаква.
Трудно ми е да се връщам в този свят. Вече се бях сбогувал с него преди смъртоносната си животинска схватка. Но той не прие боя. Вдишвам дълбоко въздух и трия изтръпналите си от напрежение ръце. Не откъсва поглед от лицето ми. Сигурно то се е променило — нещо му подсказва, че засега нямам намерение да го убивам. Обръщам се и тръгвам по коридора. Той върви отзад. Аз съм старши лейтенант, а ти — само лейтенант, така че тропай подире ми.
В приемната има две маси, една срещу друга. Те като бастиони прикриват всяка своята врата. Едната е към кабинета на командващия, а другата — към кабинета на началник-щаба. Зад полираната маса пред вратата на командващия седи неговият адютант. Той също е лейтенант, но и него никой в щаба не го нарича по звание или по фамилия — казва се Арнолд Николаевич. Също е висок, също е красив, формата му е не от офицерско, а от генералско сукно. От неговата страна също липсва каквото и да е уважение към мен, гледа през мен, без да ме забелязва. За това си има причина: моят шеф, началникът на разузнаването, подполковник Кравцов е назначен на високия си пост без съгласието на командващия армията, на неговия заместник и на началник-щаба, измествайки техния човек от този важен пост. И оттам идва презрението на командващия към моя шеф, заяжданията на началник щаба. Оттам е и общата ненавист на офицерите от щаба, особено на онези, които работят на Олимп, на втория етаж, към всички нас, които Кравцов е довел със себе си. Ние сме чуждите. Ние сме неканените гости в задушевната компания.
Началник-щабът генерал-майор Шевченко задава въпросите си умно, слуша без да прекъсва. Очаквах някакви заяждания, но той само внимателно гледа в лицето ми. В щаба се появяват нови офицери. Нечия невидима мощна ръка ги избутва направо към меките килими на втория етаж. Кой знае защо, не се търси мнението на началник щаба и това не може да му харесва. Властта меко, като вода, изтича през пръстите му, как да я задържи? Той се обръща към прозореца и, кръстосал ръце на гърба, гледа към градината. Кожата на бузите му е виолетова, едва-едва изпъкват вените му. Стоя до вратата, не знам какво да правя.
— Другарю генерал, разрешете да се оттегля?
Не отговаря. Мълчи. Може би не е чул въпроса ми. Не, чул го е. След малко отговаря кратко с „да“, без да обърне глава към мен.
В приемната двамата адютанти ме посрещат с лоши погледи. Ясно е, че адютантът на началник-щаба е разказал вече всичко на колегата си. Разбира се, те още не са съобщили за случилото се на покровителите си, но непременно ще го направят. Затова трябва да изберат удобен момент, когато босът е в подходящо за подобен доклад настроение.
Вървя към вратата, а в гърба си усещам техните ненавиждащи ме погледи — като пистолети в тила ми. Две чувства ме изпълват сега — облекчение и яд. Щабната ми служба е приключила и ме очаква безкрайната ледена пустиня за Полярния кръг или жълтата огнена пустиня — възможен е и съд за офицерската чест.
Подполковниците ме посрещат с гробно мълчание. Те, разбира се, не знаят онова, което стана в коридора, но и случилото се тук, в кабинета, е напълно достатъчно, за да не ме забелязват вече. Аз съм парвеню. Излетял съм нависоко, но без да го разбирам и без да го оценя както трябва, не се задържах там и се сгромолясах в пропастта. Аз съм никой. И моята съдба не ги вълнува. Интересува ги по-важен въпрос: дали ударът срещу мен ще бъде пренесен и върху моя толкова омразен им шеф.