10
А след месец ние двамата стояхме на парапета на един железопътен мост. Далеч надолу студената оловносива река бавно носи някъде водите си, завива се покрай бетонните подпори в могъщи змийски пръстени. Вече съм грамотен и разбирам, че човек може и по телеграфна жица над бездънната пропаст да ходи. Цялата работа е в психологичното закаляване. Човек трябва да е сигурен, че нищо лошо няма да му се случи и тогава всичко ще е наред. Цирковите артисти губят години за елементарни неща. Те грешат. Нямат научен подход. Основават подготовката си на физическите упражнения, без да отделят достатъчно място на психологията. Тренират се много, но не обичат смъртта, страхуват се от нея, стараят се да я заобиколят, като забравят, че можеш да се наслаждаваш не само на чуждата смърт, но и на своята собствена. И само хората, които не се боят от нея, могат заедно с боговете да правят чудеса.
— Глупаците казват, че не трябва да се гледа надолу — крещи той. — Каква наслада е да се гледа надолу към водовъртежите.
Гледам в дълбочината и тя вече не ми се струва страшна и привличаща, като змийската уста за малкото жребче. И дланите ми повече не се покриват с отвратителна лепкава студена влага.
11
Пак има промени в ръководството на 13-та армия. Във всяка армия има по двама генерал-майори от артилерията. Единият командва ракетните поделения и артилерията, а другият — ПВО1. В 13-та са сменени и двамата.
1ПВО, Противовоздушная оборона-противовъздушна отбрана. (Бел. пр.)
12
В Прикарпатския военен окръг има грандиозни промени.
Скоропостижно почина командващият Прикарпатския военен окръг генерал-полковник Бисярин. Не е минала и една година, откакто командваше Прикарпатския фронт в Чехословакия. Беше бодър и здрав и ръководеше леко и свободно четирите фронтови армии. Казват, че никога не е боледувал. И ето — няма го.
Командването на военния окръг е поето от генерал-лейтенанта от танковите войски Обатуров. И веднага в щаба на военния окръг беше извършено масово махане на хората на Бисярин и заменянето им с хора на Обатуров. И веднага вълната на промените се понесе надолу, в щабовете на армиите. В окръга те са четири: 57-ма въздушна, 8-ма гвардейска танкова, 13-та и 38-ма. По мекия килим на нашия коридор бързо преминаха двама нови генерала — новият командващ нашата 13-та армия и новият началник-щаб.
През този ден аз отварях бронираната врата на разузнавателния отдел за всички посетители. Звъни се. През танковия триплекс виждам непознат лейтенант. О, знам кой е.
— Парола?
— Омск.
— Допуск?
— 10–6.
— Влизайте — тежката врата плавно се отваря встрани и пуска лейтенанта.
— Добро утро. Другарю старши лейтенант, трябва ми началникът на разузнаването.
— Ще му съобщя. Ако обичате, почакайте минута. — почуках на вратата на шефа си и веднага влязох. — Другарю подполковник, дошъл е адютантът на новия командващ армията.
— Поканете го да влезе. Лейтенантът влиза.
— Другарю подполковник, вика ви командващият.
Предварително знам, че ще има учения, че шифрованите съобщения ще се сипят както от рога на изобилието, че младите адютанти ще бъдат до смърт уморени, че ще имат червени, възпалени очи, когато по цели нощи заедно ще работим над Голямата карта. Знам, че след първите учения двамата нови адютанти и аз ще се натряскаме до козирката и ще станем приятели. Аз ще им разказвам мръсни анекдоти, а те — смешни истории из интимния живот на своите покровители. Но дори и сега, след тази най-първа среща, само по това, как ме поздрави адютантът и как влезе в кабинета на шефа ми, вече разбирам, че ние сме фигури от един и същи свят. Новите генерали в щаба на армията са хора на Обатуров. Новите началници на отдели, включително и Кравцов, са хора на Обатуров. Новите адютанти, новите офицери в щаба — всички са хора на Обатуров. За пръв път осъзнавам, че и аз съм член на тази група. И знам, че самият нов командващ Прикарпатския военен окръг, генерал-лейтенант Обатуров, е член на някаква мощна група, която стремително и неудържимо върви към властта.
Всички, дошли в този Щаб и в останалите щабове преди нас, всичките са фигури от друг свят. Времето им е свършило. Онези, които са достатъчно стари, ще ги изтикат на пенсия, а останалите — в пясъчните жарави. Старата група рухна и се разпиля от мощния, но невидим отстрани удар и парчетата й никога няма да станат верни слуги на господарите на това общество, никога няма да се наслаждават на лъчите на могъществото…
В секретния отдел се сблъсках с бившия адютант на бившия началник-щаб. Предаваше документите си. Отива някъде много надалече като командир на взвод. Вече две години, откакто е офицер, но никога не е имал на разположение недисциплинирани, полупияни, напълно неуправляеми войници. Ако службата му беше започнала с това, всичко щеше да бъде нормално. Но службата му е започнала с меките килими. Каквато и да е била обстановката, той си е ял до насита и си е бил на топло. А ако винаги си е бил там, трудно би си представил, че може да има и някакъв друг живот. Но лейтенантът беше издигнат до върховете и сега отново падаше в пропастта. Чак на дъното й. И това падение беше мъчително.
Усмихва ми се. А усмивката му — като на нещо от кучето. Някога много отдавна в Далечния Изток видях две кучета, които се бяха присъединили към чужда глутница. Но тя ръмжеше — не искаше да приеме пришълците в своята среда. И тогава едното от кучетата се хвърли върху нещастния си другар и го захапа. Борбата им продължаваше дълго и глутницата търпеливо следеше боя. Единият ръмжеше, а другият, по-слабият, страшно виеше, не му се разделяше с живота. Като уби другаря си, а може и негов брат да е било, кучето, цялото изпохапано и изподрано, се приближи с подвига опашка към глутницата, демонстрирайки своята покорност. И тогава тя се нахвърли срещу него и го разкъса.
Кой знае защо бившият адютант ми напомни куче с подвига опашка, готово да хапе който и да е, само и само да бъде прието в глутницата на победителите. Глупак. Бъди горд. Върви си в пустинята и не подвивай опашка, докато не са те захапали.