В секретния отдел се сблъсках с бившия адютант на бившия началник-щаб. Предаваше документите си. Отива някъде много надалече като командир на взвод. Вече две години, откакто е офицер, но никога не е имал на разположение недисциплинирани, полупияни, напълно неуправляеми войници. Ако службата му беше започнала с това, всичко щеше да бъде нормално. Но службата му е започнала с меките килими. Каквато и да е била обстановката, той си е ял до насита и си е бил на топло. А ако винаги си е бил там, трудно би си представил, че може да има и някакъв друг живот. Но лейтенантът беше издигнат до върховете и сега отново падаше в пропастта. Чак на дъното й. И това падение беше мъчително.
Усмихва ми се. А усмивката му — като на нещо от кучето. Някога много отдавна в Далечния Изток видях две кучета, които се бяха присъединили към чужда глутница. Но тя ръмжеше — не искаше да приеме пришълците в своята среда. И тогава едното от кучетата се хвърли върху нещастния си другар и го захапа. Борбата им продължаваше дълго и глутницата търпеливо следеше боя. Единият ръмжеше, а другият, по-слабият, страшно виеше, не му се разделяше с живота. Като уби другаря си, а може и негов брат да е било, кучето, цялото изпохапано и изподрано, се приближи с подвига опашка към глутницата, демонстрирайки своята покорност. И тогава тя се нахвърли срещу него и го разкъса.
Кой знае защо бившият адютант ми напомни куче с подвига опашка, готово да хапе който и да е, само и само да бъде прието в глутницата на победителите. Глупак. Бъди горд. Върви си в пустинята и не подвивай опашка, докато не са те захапали.
13
През онази нощ ми се присъни старият добър евреин, чичо Миша. Тогава бях на 15 години. Ходех на училище и работех в колхоза. Зиме работех отвреме-навреме, а през лятото — наравно с яките селяни. Затова когато започна обсъждането на един сериозен въпрос, ме повикаха и мен на събранието. Ето каква беше работата: всяка година в края на август нашият колхоз изпращаше за две-три седмици някого Да продава дини. Краят на август наближаваше и трябваше да се реши кой от мъжете тази година ще ходи да продава колхозните дини.
Седят селяните в клуба, а времето е скъпо — прибирането на реколтата е в разгара си, но на тях не им е до това. Спорят всички, викат. Председателят предложи да прати зет си Серьожа с дините. Първите редове мълчат, а от задните го освиркват, тропат с крака и по пейките. Председателят поставя въпроса на гласуване. Разгорещи се, загуби самообладание. В такива случаи трябва първоначално да се попита; „Кой е против?“. Никой, разбира се, няма да вдигне ръка. Тогава — край на гласуването, значи всички са съгласни. Но председателят пита по погрешка: „Кой е за?“ Той е свикнал да поставя така въпроса, когато трябва да се одобри мъдрата политика на нашата родна партия. Но тук въпросът опира до семейния интерес. Няма всичките ръце да се вдигнат.
— Кой е за? — повтаря председателят.
А залата мълчи. Не се вдига нито една ръка. Криво си направи сметката председателят. Не постави въпроса както трябва. Не можело, значи, председателският зет Серьожка да се праща. Махна с ръка: решавайте си сами тогава. Отново шум и викове. Всички скочиха от местата си. Пак всички са недоволни.
А аз си седя в ъгъла. Изобщо не проумявам за какво се карат тия хора. Мъжете, които през миналите години са ходили да продават дините, убеждават всички, че това е опасна работа: пазарната сган може и да те заколи. Ако сгрешиш в сметките, милицията ще те арестува или после ще ти се наложи със собствени пари да се разплащаш с колхоза. Но чудно нещо, нито един от продавачите вече май хич не би се замислил, само отново да го предложат за тази опасна, неблагодарна работа. Затова пък всички останали започват да тропат с крака и да крещят, че той е мошеник и лъжец, че от него колхозът само загуба ще има.
Пак е странно — щом работата е опасна и неблагодарна, защо пък него да не накиснат наместо себе си? Но не! Не пуска колхозното събрание нито един от споменатите.
Обявяват все нови и нови кандидати и все така решително събранието ги отхвърля. Чудно нещо! Да бяха изпратили първия посочен от председателя на това проклето място. Всички щяха да си отдъхнат спокойно. Но не, на никого не му се ще да изпратят там нито врага, нито приятеля, нито съседа му. Имаш чувството, че всеки се бори самият той да отиде, но другите не го пускат. А щом като не съм аз, то и теб няма да те пусна.
Караха се, караха се и се умориха. Изброиха всички. Отхвърлиха всички.
— Кой тогава? Може пък Витя Суворов? Малък е още.
Но селяните имаха друго мнение по въпроса. Не мога да се сравнявам с тях нито по възраст, нито по опит, нито по авторитет — за тях все едно съм никой. И да ме пратят мен за тях означава почти същото — да не изпратят никого! Нека Витя отиде, разсъждаваше всеки, само врагът ми да не е. Така и решиха. Гласуваха единодушно. Председателят и дори зет му, Серьожка, и те вдигнаха ръце.