Закараха ме двама рошави мъже в три часа през нощта в града. Разтоварихме заедно дините, сложихме ги в дървения сандък под зеления дървен навес, в който ми предстоеше да работя шестнадесет дни и да преспя петнадесет нощи.
В пет часа сутринта пазарът вече гъмжеше от хиляди гласове. Селяните отдавна бяха си заминали и аз бях сам с дините си. Търгувам. Не излизам извън тезгяха. Стеснявам се. Бос съм, а в града никой не ходи така.
Търгувам, проклинам съдбата. Още никой не се е наканил да ме коли, а животът вече е черен пред очите ми. Дините ми са първо качество. Опашката пред тезгяха е огромна. Крещят всички, сякаш са на колхозно събрание. А аз смятам. Цената на дините ми е 17 копейки за килограм. Това е държавната цена, отклоня ли се от нея, ще ме пратят в затвора. Смятам. Обичах математиката. Но става пълна каша: да допуснем, че една диня тежи 4 кг и 870 гр — по 17 копейки килограма, колко ще струва тогава? Ако тълпата не вдигаше такъв шум, ако онази дебелана не се опитваше да ме хване за косата, веднага щях да пресметна. А така нищо не се получава. Нито молив, нито хартия имам. Откъде да знам, че ще ми потрябват?
Дебеланите от опашката се ядосват, че съм бавен, напират към тезгяха. Онези, които вече са купили, пресмятат рестото настрана, връщат се пред тезгяха, крещят, заплашват ме с милицията. А дините са най-различни — и теглото им е различно, и цената и тя, а копейката не се дели на две. Спомних си думите на мъжете от събранието: сгрешиш ли, от джоба си ще плащаш на колхоза. А къде ти у мен мои пари? Нищо не става. Крясвам на тълпата, че затварям търговията. Само дето не ме разкъсаха. Дините ми наистина бяха добри.
А срещу мен в будката седи един стар евреин с космати бели вежди. Връзки за обувки продава. Гледа към мен, мръщи се, сякаш зъб го боли. Непоносимо е за него да гледа подобна търговия. Ту се обръща, ту вдига очи към небето, ту плюне на пода.
Сума време седя така, мъчи се. Не издържа. Затвори будчицата си, застана до мен и започна търговията. Аз му хвърлям дините, към които той посочва с дългия си костелив показалец и още докато вадя динята от купчината, той вече е хванал предишната във въздуха, премерил я е, подава я, получава парите, връща рестото и ми сочи с пръст към следващата, та дори и да се усмихне успява. Пък и посочва не към коя да е диня, а с разбиране: ту ме кара да се кача на върха на купчината, ту да подам най-отдолу, или да изтичам от другата страна, ту после — обратно отпред. А той все си се усмихва на всички. И на него всички му се усмихват. Всички го познават. Поздравяват го. „Благодаря, чичо Миша“, казват.
За един час се справи с цялата опашка. А купчината намаля наполовина. Едва се оправихме с опашката, той ми изсипа купчина пари: смачкани трирубльовки, скъсани по рубла, тук-там и по петарка. Монетите в отделна купчинка подреди, за ресто да има.
— Ето — вика — печалбата ти. Сложи я в десния си джоб, достатъчно са да се разплатиш за днес с твоя колхоз. А всичко, дето спечелиш отсега нататък, слагай смело в левия джоб.
— Е, чичо Миша — казвам му — никога няма да те забравя.
— Това не е всичко — продължава. — Аз ти преподадох само практиката, а сега слушай теорията.
Донесе ми един лист хартия. Написа на него цените: 1 кг — 17 копейки, 2 кг — 34… и така до десет. Но не с килограмите, а с грамовете имах проблеми. Ето, че той и тях ги пише в отделна колонка: 50, 100, 150…
— Копейката на части не се дели, затова за 50 грама може нищо да не вземеш, а може — и цяла копейка. Правилно е и така, и така. За сто грама можеш да вземеш една копейка, а можеш — и две. От добрите хора вземай винаги минимума, а от нормалните — винаги максимума.
Бързо ми пише цените: 750 — минимум 12 копейки, максимум — 13.
— Как смятате толкова бързо, чичо Миша?
— Ами аз не смятам, аз просто знам цените.
— Дявол да го вземе — казвам, — ами цените се променят!
— Ей какво — вика — ако утре ти наредят да ги продаваш по 18 копейки, значи за 5 кг и 920 гр, например да вземеш минимум рубла и шест копейки, а максимум — рубла и осем копейки. Грамовете също трябва да се закръгляват по посока на минимума за добрия човек и максимума — за нормалния. На добрия човек давай хубава диня, а на нормалния — нормална.
Как да позная хубавата диня от нормалната — знам. Опашката на; хубавата диня е изсъхнала, а отстрани има жълто петно. Но как да различа добрите хора от обикновените? Ако го попитам, нали ще ми се изсмее. Въздъхнах, нали все някога ще трябва да проумея и… го попитах.