Той чак седна, като чу въпроса ми. Дълго въздиша, клати глава, на глупостта ми се чуди.
— Запомни жените от съседните къщи, които всеки ден купуват от теб. На тях им давай най-хубавите дини и по минимална цена. Не са много, но те ще ти разнасят славата, реклама ще ти правят, демек честен, точен и дините му са сладки. Те ще ти направят опашката. Застанат ли две-три край теб, значи още десетина ще се наредят след тях. Но те вече ще са еднократни купувачи. Та на тях им давай обикновените дини, по-лошите, а им вземай максимума. Разбра ли?
Картона с цените над главата ми намести. Отстрани не се вижда, но стига само да вдигна глава, сякаш смятам — и всички цени са пред мен.
Така търговията ми тръгна. Бързо и доходно. Добри са ми дините! Ох, добри са! Идвай, граби! След ден съседките-домакини започнаха да ме забелязват. Усмихват ми се. Аз им продавам дини по минималната цена — усмихвам се. На всички останали — по максималната, и също се усмихвам.
От един купувач — части от копейката, от следващия — също. Изведнъж разбрах израза, че пари при пари отиват. Не лъжех хората, просто закръглявах в моя полза частите от копейката, но в левия ми джоб се появиха смачкани трирубльовки, скъсани по рубла, а понякога — и петарки.
Пресметна дохода и всички останали пари — при мен. Предам на колхоза спечеленото, а моят собствен джоб се пълни. Появи се в него и една нова десетолевка. Отидох при чичо Миша и му я подадох.
— Благодаря ти, чичо Миша — казвам. — Научи ме как да живея.
— Глупчо — отговаря чичо Миша, — ей там стои един милиционер. Дай му я на него. А на мен ми стигат и моите.
— Защо пък на милиционера? — чудя се аз.
— Просто така. Приближи се и му я дай. Няма много да загубиш. А на милиционера му е приятно.
— Аз не върша престъпление. Защо да му давам?
— Дай, ти казвам — сърди се чичо Миша. — И когато му я даваш, недей да говориш. Просто я мушни в джоба му и се махай.
Тръгнах към милиционера. Стои суров. Ризата му — сива, шията му — потна, очите му — оловносиви. Приближих плътно до него. Чак страшно ми стана. А той не помръдва. Мушнах свитата на тръбичка десетачка в малкото му джобче. А той дори не забеляза. Стои като истукан, окото му не трепва. Не помръдва. Отидоха си, мисля си, паричките ми. Дори не почувства как му ги дадох.
На следващата сутрин същият милиционер е отново на пост:
„Здравей, Витя“ — ми казва.
Чудя се откъде е научил името ми.
— Здравейте, гражданино началник — отговарям.
Камионът на колхоза идваше всяка вечер. Стоварят селяните два-три тона дини за следващия ден, а аз им се отчитам за изминалия: бяха точно два тона, продадох 1816 кг, останалите не са продадени — сцепени и натъртени, 184 кг. Ето печалбата — 308 рубли и 72 копейки. Премерят мъжете брака, запишат го на хартия и обратно вкъщи. А аз мъкна с кошницата натъртените дини през целия пазар към боклука. Чичо Миша ме завари, тъкмо когато се занимавах с това. Охка, пъшка, чуди се на тъпотията ми. Защо, вика ми, си се хванал с тая мръсна работа, че и без каквато и да е полза за тебе?
— Че каква полза от тях? — недоумявам. — Кой ще ти ги купи — гнили и натъртени?
Той пак се тюхка, вдига очи към небето. Да ги продаваш, казва, не трябва. Но и да ги мъкнеш на боклука не е необходимо. Остави ги, запази ги. ще пристигне утре контролата, а ти вземи и ги покажи за втори път и то заедно с онези, които утре ще бъдат сцепени. Да допуснем, че утре продадеш 1800 кг, а ще кажеш, че са само 1650. А след още един ден пак ще продадеш 1800 кг, но показваш всичките бракувани, които са се натрупали за три дни и казваш, че си успял да продадеш само 1500 килограма.
Така и стана.
— Не прекалявай — учи ме чичо Миша. — Алчността погубва тарикатите.
Това го разбирам и сам. Не прекалявам. Ако през деня има 150 кг ударени дини, аз показвам само 300 кг, не повече. А бих могъл да покажа и половин тон. От тези натъртени дини аз слагах всеки ден по 25 рубли в левия си джоб. В колхоза и за цял месец не изработвах по толкова. А и от онези, дребните копейки, оставаше по нещо в джоба ми. Пък и чичо Миша ми каза някои тайни.
Последната вечер взех шест бутилки с коняк, обух си новите лачени обувки и отидох при чичо Миша.
— Глупчо — казва чичо Миша. — Ти — вика, — тези бутилки дай на председателя си, та да предложи кандидатурата ти и следващото лято.
— Не — отговарям му аз, — ти може и да си имаш много, но и моите ще вземеш. Вземи ги за спомен. Ако не ти харесват, счупи ги в стената. Но аз съм ти ги донесъл и няма да ги взема обратно.
Взе ги.
— Аз — казвам му — продавах две седмици. А вие колко?
— Аз съм — отговаря — на седемдесет и три години, а влязох в търговията на шест. При цар Николай Александрович,