Сега полковникът да можеше да се свърже с командира на моя батальон или полк и да каже — прибирайте си безпризорната рота. Но ученията свършиха. Свършиха така внезапно, както и започнаха. Кой ще ти разреши да използваш бойна връзка след ученията? Онези, които допускаха такава слободия, бяха разстреляни през 1937 година. Оттогава на никого не му се иска да си играе с подобни неща. Е, какво, полковник? Хайде, води рогата. А може би ти вече си забравил как се води? Може би никога не си и водил? Израснал си по щабовете. Такива полковници колкото искаш. Каквото и да е бойно занятие отстрани изглежда незначително. И танкова рота да се води изглежда проста работа. Само че командите трябва да се подават така, както са записани в новия устав. Хората в ротата не са руснаци, няма да те разберат. Още по-лошо става, ако те разберат не както трябва. Тогава и с хеликоптер няма да ги намериш из горите и блатата. Тежък е танкът и човек може понякога да прегази, мост да не издържи и да полети, в блато да потъне.
А разплатата винаги е една и съща.
Повече не се усмихвам. Ситуацията е сериозна и няма защо да се смея. Тъкмо сега е времето за козируване и: „разрешете да напусна, другарю полковник?“ Все едно, вече съм страничен човек — нито командир, нито подчинен. Вие забъркахте тази каша, вие си я и яжте. Прииска ви се да командвате, ето, другарю полковник, командвайте.
Но злобата и злорадството в мен угаснаха бързо. За ротата повече не отговарям, но няма да я оставя на произвола на съдбата.
— Разрешете, другарю полковник — вдигам ръка към козирката си — за последен път да поведа ротата. Нещо като прощално.
— Да — кратко се съгласи той. За момент ми се стори, че по навик иска да ми даде обичайното указание — демек не увеличавай скоростта, не се увличай, не разтягай колоната. Но не го направи. Може и през ум да не му е минало, просто на мен така да ми се е сторило.
— Да, да, водете ротата. Смятайте, че моята заповед още не е влязла в сила. Отведете ротата в казармата и там ще я предадете.
— Слушам! — Обръщам се рязко кръгом, само забелязах насмешката в свитата на полковника Как така, засега командвайте? Разбира свитата, че такова положение няма — „засега командвайте“. Командирът или е достоен за своето поделение и отговаря напълно за него, или е недостоен и тогава незабавно го отстраняват. „Засега командвайте“ не е решение. И за подобен подход полковникът може скъпо да си плати. И на мен, и на свитата му ни е ясно. Но сега не ми е до това. Имам сериозна работа. Командвам рота. И не ми пука кой и какво е помислил, как е постъпил и как ще бъде наказан.
Преди да даде първата команда, командирът е длъжен да подчини поделението си на своята воля. Длъжен е така да погледне към войниците си, че лека тръпка да премине през строя, та да застинат и всеки да почувства, че веднага ще последва командирска команда. А командите в танковите войски са беззвучни. Две знаменца са в ръцете ми — нищо повече. С тях командвам.
Бялото знаменце — рязко нагоре. Това е първата ми команда. С този кратък и рязък жест предавам на ротата си дълго съобщение: „Ротата командвам аз! Забранявам работата на радиостанциите в режим на предаване до среща с врага. ВНИМАНИЕ!“ Командите са предварителни и изпълнителни. С предварителната команда сякаш впряга подчинените си в желязната юзда на волята си. И, дръпвайки поводите, той трябва да изчака пет секунди, преди да подаде главната команда. Строят трябва да застине, всеки трябва да почувства желязната юзда, всеки трябва едва да трепне, трябва мускулите му да помръднат — както преди рязък удар, трябва всеки да чака изпълнителната команда, както добрият кон чака удара на камшика.