Както ненадейно увиснах във въздуха преди малко, така изведнъж се появи някакво помещение отвъд моите невидими стени. Видях доста възрастен мъж, който много старателно се опитваше да стои с главата надолу и с опънати към тавана крака.
— Йога-любител — поясни ми Алам. — Изчаках да започне упражнението си. Дори и не подозира, че го гледаме. Внимавай! Сега ще направя така, че за няколко минути да те вижда и той.
Човекът беше все така погълнат от ексцентричното си занимание. Очите му бяха воднистозелени и леко зачервени, навярно от неудобната поза, но спокойни и някак вглъбени в самия него, макар че гледаше към моята стая. Когато ме зърна, мъжът примигна недоверчиво, но като разбра, че няма халюцинации, загуби равновесие и се свлече на земята.
— Ще го изправя още веднъж пред тебе — съобщи ми Алам.
Преди да увисна отново в празното пространство, успях да зърна нещастния човек, който изумен търкаше очите си и се блещеше към стената-фантом, после побърза да застане с главата надолу само и само да види още веднъж чудото.
Смехът замря на устните ми, защото бръмченето на мухите прозвуча враждебно.
— Ти сега видя един-единствен случай — уморено продължи Алам. — Но когато аз приложих проекта си стотици хиляди помещения станаха видими едно за друго.
— Така беше предизвикана злополуката…
— Сякаш над града се понесе луд вятър. И всичко би било доста поучително и доста смешно, ако за нещастие смешното не беше се превърнало в тъжно. Тридесет и трима жители на града изчезнаха от кабината за превъплъщение. Между тях беше и знаменитият Puzzle1.
Поради жуженето това име ми се стори зловещо.
— Знам — отвърнах аз и косите ми настръхнаха. — Някои от свидетелите твърдяха, че в момента на превъплъщаването от кабината изскочили насекоми. Но официално не бе потвърдено… Немислимо е…
Млъкнах, защото стигащото чак до мене жужене доказваше, че все пак е възможно. Сега бях склонен да вярвам, че мухите са ме следвали и до пристигането ми в Австралия. Но защо бяха привлекли вниманието ми? Може би защото са ме наблюдавали по-предпазливо, отколкото в града-червей, а аз, зает с Байконур, забравих оная подробност, свързана с произшествието, която се оказа основна, но твърде налудничава, за да бъде взета тогава под внимание.
— Да, немислимо е — изстена гласът. — Но друго обяснение не може да съществува. Освен това и тези мухи…
По-нататък се чу само тяхното кошмарно бръмчене. Неволно си представих как Байконур гледа изплашено бясното и гневно летене на насекомите.
— Мислиш, че са дошли нарочно, за да…? — възкликнах аз, но не довърших въпроса си, защото ми се видя страшен.
— Тръгнали са след тебе.
В гласа на Алам не долових дори следа от упрек, а само примирение… Стори ми се, че ще се пръсна. Трябваше да предприема нещо, за да се измъкна от глупавото положение, в което попаднах.
— Изведи ме оттук! — извиках отново. — Вземи ме при себе си. Да пратим по дяволите тези проклети мухи. Гласът се засмя тихо и тъжно.
— Успокой се! Нищо не може да се направи.
Като видях колко е упорит, не можах да се сдържа: пуснах радиото-гривна. Австралийският филиал на моята служба бе вдигнат по тревога. След четвърт час щяха да бъдат тук. Това решение трябваше да взема много по-рано.
— Позволи ми поне да видя какво става там! Знаех, че го моля напразно, но трябваше да му говоря, докато дойдат изпратените от филиала хора.
— Параграф шести има всякакви права — горчиво рече Алам.
— Да върви по дяволите! — избухнах аз. — Забрави го! Аз вече забравих всичко, което ми каза. Сега разбирам защо не искаха да съобщят мястото, където си се скрил.
Бях искрен. Мъчно ми беше за Байконур и се чувствах виновен за това, което се случи.
— Много е късно — промълви той. — Не се тревожи напразно.
— Защо не оперира лицето си? Ако не бях те открил…
Тогава Алам ми каза, че се смятал закрилян от параграф седми. Иначе без колебание щял да си извае друго лице.
— Не се ядосвай — добави той. — Предполагам, че пак щеше да ме намериш. А освен това ти не можеше да предвидиш последиците от нашата среща. Дори аз самият не допусках, че…
— А откъде знаеш, че те ти желаят злото?