— Нищо не знам. Всъщност тези мухи са въплъщение на моята лудост. Достатъчно е да чуя бръмченето, за да разбера присъдата им.
— Изгони ги! — изкрещях аз.
— Няма да успея, убеден съм. И не е необходимо. Отново ме порази мисълта, че разговарям с умопобъркан.
— Алам, искам да ти помогна — опитах се да го убедя. — Но независимо от мнението ти, моля те, пусни ме… Не мога повече.
— Разбирам те, Алфа-Омега — глухо отвърна гласът. — В края на краищата аз ти признах всичко… Какво друго бих могъл да прибавя? Все пак добре е, че съществува параграф шести… За да научат всички за моя случай… И без него… тоест без мухите… пак нямаше да имам мира… А сега сбогом…
Стана така, както той ме предупреди. Озовах се на улицата. Хората от филиала пристигнаха само след няколко минути.
Влязохме в жилището на Алам. Предупреждаващият апарат на един от участниците в нашата група ни извести опасността: отвъд вратата, пред която се намирахме, бушуваше отровен газ.
Това е странната и тъжна история на великия архитект Аламогордо Байконур. Казвам „архитект“, макар че той не се смяташе за такъв, а и в действителност не беше. Но какво значение има какъв е бил в действителност, щом цялата съвременна архитектура тръгва от необикновената му идея. Може би това е изводът от моя репортаж.
Алам бе намерен мъртъв в стаята, в която се беше затворил с мухите. По пода около него бяха разпилени измрелите насекоми. На масата имаше писмо, от което преписах следните редове:
„Всяка безразсъдна идея е начало на гибелна верижна реакция и клопка в истинския смисъл на думата — безумен устрем към гибелта. Съвременният прогрес е толкова голям, че всяко хрумване може да се осъществи още в момента на появяването му. Човечеството няма право на погрешни идеи. Това е всичко.“
1967