Албена го гледа плахо, с широко разтворени очи.
КУЦАР (поглежда към комина). Може и през комина да влезе… Аз ще оплета и комина… цялата къща ще оплета… (Изведнъж се замисля, смачква конците, захвърля ги и се улавя за главата.) Ох!… боли ме… глава ме боли…
АЛБЕНА (притичва се към него). Куцаре! Защо не си легнеш? Легни си да си починеш. Моля ти се, Куцаре, послушай ме, легни си. Моля ти се…
КУЦАР. Стой настрани! (Държи се за главата.) Ох! Стой настрани! Само да не си излизала. Тук да стоиш… (Влиза в собата. Албена стои сред стаята замислена. След малко се чуват стъпки, Албена излиза и се връща с баба Мита.)
БАБА МИТА. Не щях да се отбия, ама видях там Гаврилица и още една… приказват, приказват…
АЛБЕНА. Мини, бабо Мито, мини. Де си ходила?
БАБА МИТА. Мойто ходене, то… за гробищата съм аз, ами господ не ме прибира.
АЛБЕНА. Седни, бабо Мито, почини си.
БАБА МИТА (сяда на одъра). У Момчовица ходих, да ми даде малко треви. Детето е болно, Гунчовото дете, Петърчо.
АЛБЕНА. Горкото… че що има?
БАБА МИТА. Знам ли. Нефела детето. Чама. И Гунчо и той от три дни в къщи не се свърта, все на воденицата. Ами стопанина ти бил болен, как е?
АЛБЕНА (загрижено). Зле, бабо Мито, зле… (По-ниско.) На лудост като че ли го фърля.
БАБА МИТА. От огъня е, Албенке. Кога човек има огън, тъй е. Ще мине, Куцар е як. (Помълчава.) А онез приказват, приказват…
Влиза Куцар, не забелязва баба Мита, той е съвсем отпаднал, охка.
БАБА МИТА. Как си, Куцаре, как си, сине? (Куцар не я чува. Албена и баба Мита се споглеждат.) Огън има… По очите се познава, че огън има…
КУЦАР. Албено…
Албена отива при него.
КУЦАР (слага едната си ръка на рамото й). Албено… Аз съм болен… Лошо ми е… Тряба да ме слушаш. (Помилва я леко по косата и по бузата.) Вземи да се приготвиш… Събери си едно друго и утре ще отидем в Сенебир… Иванчо ни вика… Ще работим при него и там ще живеем. (Милва я леко.) Аз ще ида да си легна… Спи ми се… (Влиза в собата, Албена го изпраща до вратата.)
БАБА МИТА. Огън има, бълнува… Ще ходи, къде ще ходи… Не се вижда какъв е! (Мълчи.)
АЛБЕНА (връща се, като си трие сълзите). Усилва го, бабо Мито, какво ще правя… (Сяда.)
БАБА МИТА. Нека си поспи, нека. Ще му мине, по добър лек от съня няма. Та ще ти кажа, Албенке, ония там приказват, приказват… слушам ги… За тебе приказват, дъще, одумват те…
АЛБЕНА. Е, нека.
БАБА МИТА. Не струват каил, Албенке, не струват каил, дъще, че си хубава. Знам ги аз, и аз съм била млада… Затуй е…
АЛБЕНА. Не ще да е затуй, бабо Мито. Не вярвам.
БАБА МИТА. Затуй е, дъще, затуй е. Я слушай какво ще ти кажа: каквото ти е писано, то ще е. Каквото са ти орисали орисниците. Лоша ли си? — Не си. Не си крала, не си убивала. Лоша си, че си хубава. Дано не ти се случи нещо лошо. Бог, кога даде някому много хубост, праща и напаст. Аз имах една братова дъщеря, Диманка, тъй си и отиде, защото беше хубава. И какво остана от нея? Нищо. Една песен й извадиха и туйто. Дано с тебе не е тъй, Албенке.
АЛБЕНА (замислено). Е… (с усмивка) и на мене пък ще извадят песен…
БАБА МИТА. Хм, песен… песента си е песен, ти себе си гледай току… Да си ходя аз, че се мръкна. (Става.)
АЛБЕНА. Я чакай, бабо Мито. Чакай да видя Куцара.
БАБА МИТА. Виж, виж… (Албена влиза в собата. Баба Мита пристъпва към вратата и си бъбри нещо.)
АЛБЕНА (връща се и тихо придръпва вратата).
БАБА МИТА. Е?
АЛБЕНА. Заспал, бабо Мито. И не си легнал тук, в собата, а чак оттатък. Заспал. Две нощи не беше спал.
БАБА МИТА. Е, щом е заспал, хубаво е. Ще му мине. Хайде, остани си, Албенке, че се пази, дъще. То… и Куцар ще оздравя, и ония там ще млъкнат, ти само се пази. (Излиза.)
Албена затваря вратата след нея, след туй на пръсти тича до срещната врата и се ослушва. Грабва една кърпа, пребражда се, пак отива до вратата на собата и пак се ослушва. След туй тръгва на излиза и на вратата среща Нягула.
АЛБЕНА. Ах, Нягуле! Кога дойде? Как дойде? Да не те е видял някой?
НЯГУЛ. Що прави Куцар?