СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Какво ще стане — забавихме се. Много се забавихме.
МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. За какво бий камбаната? Някой тряба да е умрял.
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. И ти! — Никой не е умрял. На разпетия петък…
ДАСКАЛ ТОДОР. Бе Куцар умрял!
СТАРИЯТ И МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. А-а!
МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (на стария). Аз нали ти казах!
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Що думаш? Че как? Кога?
ДАСКАЛ ТОДОР. Нощес умрял.
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Що думаш? Че как? От що?
ДАСКАЛ ТОДОР. Настинал, усилило го. Аз не знам, обаче жените ходили, та разправяха. Задушвало го в гърдите, не можал да си поема дъха. Задушило го и умрял.
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Гледай, гледай…
МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Такъв як човек…
ДАСКАЛ ТОДОР. Як, як, обаче като дойде смъртта, не пита. Ако искаш да знаеш, яките хора по-лесно умират. Гледаш го такъв здрав, червен, кръвен, а отведнъж падне й се повали като… дърво, треснато от гръм.
НЯГУЛ (дохожда при тях от мелницата). За какво дърво казваш… треснато от гръм?
ДАСКАЛ ТОДОР. За Куцара приказваме, бог да го прости.
НЯГУЛ. А-а! Наистина… Куцар…
ДАСКАЛ ТОДОР. Як бил, казват, як, як, обаче кат дойде смъртта… И какво има от човека? Какво е човека? — паяжина, конец. Скъса се и туйто!
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Бе вчера, дето се вика, човека беше тука… (На Нягула.) Нали, Нягуле? Вий дори нещо се поскарахте…
НЯГУЛ (смутено). Какво сме се карали… не сме се карали… (По-бързо.) Не се пазеше… Аз съм му казвал, колко пъти: „Куцаре, пази се!“ Жена му разправяше, че една нощ си дошъл от къра уморен, изпотен вир-вода — и на другия ден легнал.
ДАСКАЛ ТОДОР. Туй е то — настинал.
НЯГУЛ. Не се пазеше. Носи, носи чувалите, изпоти се и отиде, та седне на камъка — едни вехт воденичен камък сме изхвърлили там вътре. На него сяда. Колко пъти съм му казвал — пази се!
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Да се чуди човек… За два-три деня да умре човека…
ДАСКАЛ ТОДОР. Бог да го прости. Умрелият см е умрял, обаче живите искат да ядат. Нягуле, знаещ ли защо съм дошъл?
НЯГУЛ. Кажи, даскале.
ДАСКАЛ ТОДОР. Аз помислих, че тия хора (показва с глава към другоселците) са си отишли, че е понамаляла навалицата… Как е? Ще мога ли да си смеля още малко?
НЯГУЛ. Няма много хора — ще можеш.
ДАСКАЛ ТОДОР. Дали ще мога да взема ред?
НЯГУЛ. Не зная. Ела да идем вътре, ще ти кажа. Ела с мене.
ПАСКАЛ ТОДОР. Да си смеля сега, че после като излезе работа, кое по-рано… (Влизат с Нягула в мелницата.)
МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Куцар умрял, а? (Усмихнато.) Сега кой ще вземе оная хубавата, Албена…
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Вземи я ти, що чакаш? Цървули няма, гайда иска. Слушай, момче, да станем да си вървим. Остави, че закъсняхме, туй място не ми се харесва, не е чисто тука…
МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Защо да не е чисто?
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Знам аз защо. Не питай старо, а патило. Откакто сме дошли, що мъже са се извървели тука, караха се, биха се. А между тях все оная хубавата, що каеш, Албена, все тя се пречка между тях. Не ми се харесва туй. Ей го на, Куцар умрял. На разпетия петък да умре човека…
МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Много грешен тряба да е бил.
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Може и праведник да е. Ставай! Ставай да вървим! (Става.)
МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Много бързаш. Да вървим пък. (Прибира клечките и става. И двамата тръгват към мелницата, но младият избързва и влиза, а старият се спира и изчуква о стената на мелницата лулата си.)
АЛБЕНА (пребрадена с черен чембер, дохожда по пътеката). Дядо!
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (обръща се и я гледа учудено).
АЛБЕНА. Дядо, кажи на Нягула да дойде. Кажи му, моля ти се, да излезе, че искам да му кажа нещо.
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Булка… какво стана… твоя стопанин ли се помина?
АЛБЕНА (кимва с глава и заплаква).
СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Е, няма нищо, булка, ти да си здрава. От бога е всичко. Хора сме, всички ще умрем… Нягула ли, аз сега ще го повикам. Ей сега ще му кажа. (Влиза бързо в мелницата, отдето веднага излиза Нягул.)
НЯГУЛ (дохожда при Албена, говори ниско). Защо си дошла? Ти не трябва да дохождаш тука. Какво има?
АЛБЕНА. Нягуле… не можах да утрая, рекох да дойда при тебе. Ах, Нягуле, колко грозно е в къщи — като се проснал онзи мъртвец, голям, страшен. Не знам, страх ме е… Уж нищо няма, а ме е страх…
НЯГУЛ. Ех и ти! От какво ще те е страх?
АЛБЕНА. Не знам. Дохождат жени, приказват, гледат ме тъй, като че знаят. Тъй ме гледат, гледат, а сетне идат настрана и си шепнат. А оная, Кераница, още щом прекрачи през прага, и завика; „Куцаре, Куцаре! Без време си отиваш, Куцаре!“ Прониза ме в сърцето, като я чух. Какво иска да каже, Нягуле?