Кметът Марин — около 40–45 год. Умно, откр у лице, с малки мустачки. Говори с леснота, правилно, убедително. В него личи склонният към удоволствия жизнерадостен човек, който умее обаче да се сдържа и достойно да носи отговорността си на кмет. Облечен е като по-младите селяни — черни потури и червен пояс.
Нягул — 30–32 год., строен, хубав, с гъста черна коса. Енергично, открито лице. Има увереността на човек, който добре познава работата си. Много не говори, повече слуша и наблюдава, сериозен е и често отбягва погледа на събеседника си. Само когато е с Албена, у него се събужда друг човек — влюбен и дори нежен. Облечен е като работниците-техници — с работна блуза (не вън от панталоните) и с дълги панталони.
Старият другоселец — 60 год., бяла коса, бели подстригани мустаци, бръснат, но брадата му е ниско поникнала, като скреж. Пуши с лула, не се смее, очите му гледат изпитателно и хитро. Облечен е като хаджи Андрея — сиви потури и сиви калцуни — но по-бедно.
Младият другоселец — 20–22 год., рус, строен момък.
Мариница — 40–42 год., снажна, самоуверена, горда — същинска селска царица. Отнася се към другите покровителствено и отвисоко.
Савка — 25 год., румена, черноока, хубава. Държи се малко стеснително, лесно се засрамва и черви, но и лесно се смее. Около бузите над челото й — букли черна като смола коса. Черни, хубаво извити вежди.
Кераница — 25 год., по-остри черти, бледно лице. Хубавичка, но завистливо се вглежда в Албена и Савка.
Гаврилица — 25 год., възпълна, груба, некрасива. Резки обръщения на селянка от богат род, недоволна обаче от съдбата си.
Нягулица — 25–26 год., слаба, рано застаряла от труд и раждане, бледо измъчено лице, с явни следиот предишна хубост, облечена е скромно, дори небрежно.
Баба Мита — 60–65 год. Набръчкано лице, но още енергично и бодро. Върви права и инак плачливият й глас не отговаря на още запазените й сили.
Първо действие
Голяма дъсчена сграда на парна мелница, от която, до известна височина, се вижда само една стена, обърната напред, и част от лицето, обърнато полуналяво. Долу, покрай предната стена — чердак с дъсчени пейки. Вдясно, под люляков храст, друга пейка. Откъм лицето, близо до ъгъла, гдето е чердакът, се вижда широко разтворената врата на мелницата. Една пътека започва оттам, извива покрай чердака и се губи надясно към селото. Друга пътека се отделя наляво към кръчмата. В дъното, далеч и надясно, се виждат зелени поляни и ниви, а по-близо, по склоновете на хълма — бели селски къщи със сини первази. Навътре, към другия край на мелницата, непрекъснато се чува шумът на мелничните камъни и равномерните удари на дима в железния комин.
Пролет, хубаво време. Гунчо Митин стои прав до чердака, държи камшик, гледа навъсено и нещо си мърмори. Наспоред него е Гаврил, но гледа насреща към къщите и си прави цигара. От време на време Куцар изнася от мелницата пълни чували с брашно, излиза наляво и после се връща. Откъм кръчмата глухо — надалеч се чува гайда, а понякога — и високи провиквания.
ГАВРИЛ. Бай Гунчо, какво си приказваш сам?
ГУНЧО МИТИН. Бая си за бълхи. В една воденица няма ли ред, ти я остави нея. По-хубаво вземи, че я запали.
ГАВРИЛ. Ха! Е, защо?
ГУНЧО МИТИН. Затуй! Три дни стана как вися тук, и един кривач брашно не мога да си смеля. Работа имам, болно имам в къщи. А има хора — не бързат. Ей го на, Иванчо Сенебирлията — той пие там в кръчмата, на него свири гайдата — знам ли го, човека богат, охолно му, не бърза. И като ме гледа, че се мотовеля насам-нататък — бай Гунчо, кай, ти защо не си смелиш, че да идеш да си гледаш работата. Иди, кай, си смели, кажи на Нягула да ти смели вместо мене, аз ти давам реда си, иди му кажи. Дохадям, казвам на Нягула, а той — не може, кай…Защо да не може? Човека согласен, а той — не може…
ГАВРИЛ (пуши и все още гледа към къщите). Не може, а?
ГУНЧО МИТИН. Не може, кай…
ГАВРИЛ. Е, няма нищо де. Не ти е голяма болката.
ГУНЧО МИТИН. Не е голяма… не била голяма… (Минава към чердака, сяда на пейката и замислено се заглежда към земята.) Хм… не била голяма…
ДАСКАЛ ТОДОР (излиза от мелницата, весел, дохожда зад Гаврила и го удря по рамото, за да го стресне). Какво си се заплеснал, мойто момче! Хванах ли те! Къде гледаш? Коя е онази там, дето ходи из двора, Албена ли? Нея ли гледаш?
ГАВРИЛ. Не гледам Албена аз.
ДАСКАЛ ТОДОР. Е, хубаво де, не я гледаш. Аз пък дойдох да си смеля малко брашно. Едвам можах да взема ред — страшна навалица, много свят, много нещо. Казвам на Нягула: слушай, казвам му, воденицата е за всички, наистина, обаче ние имаме повече право, понеже е в наше село. Не е ли тъй? Воденицата да е пред носа ти, дето се казва, а да не можеш да си смелиш, да останеш и за Великден без брашно! Воденицата е обща, право е, обаче… (Откъм кръчмата се зачуват провиквания.) Какво е туй? Гайда. Кои са тия?